Покажи ми

Да бъдеш човек. Като че ли това се превърна в едно от най-трудните неща в мое време. Сега ще ме попитате, кое е моето време…е, отговорът е – цялото. Знаете ли, понякога да си безсмъртен си има своите предимства, но в повечето случаи си е пълен ад.
Ето как започна всичко: с една смърт, както винаги… само че не моята и естествено не тази на моята любима. Нали се сещате как изведнъж ви осенява мисъл, все едно ви е цапнало нещо? Е, мен наистина ме цапна.
Майка ми бе на смъртния си одър. Времената бяха различни и това, че някой умираше се празнуваше. Нали разбирате…отървава се от човешките мъки и т.н. Все пак татко не бе особено доволен, бе се скрил в мазето и си жалеше по свой собствен начин, усамотен с едно от местните питиета. Братята, сестрите ми и останалата част от семейството нахакано бяха наобиколили жената дарила ми живот и се усмихваха с тъжни очи. Къде бях аз ли? При тях разбира се, бях част от тълпата, просто поредния, а по онова време имах наистина високо мнение за себе си. Е, няколко хиляди години по-късно за мое щастие си стъпих на краката и слязох на земята, осъзнавайки, че не съм бог, та аз дори не можех да се определя като човек…И така, всички бяха притаили дъх преди последните думи на умиращата. По наше време тя бе длъжна да изрече по една благословия и по едно проклятие.
- Деца мои и сродници…-започна издавайки вече мъртвешки стонове моята майка – Зная дълга си и няма да го пренебрегна. Тръпнете в очакване на последните ми слова – Е, какво да кажа, майка ми винаги е била с доста високо самочувствие за себе си, но пък не е като да беше без покритие – Велвел, мои първородни сини – обърна се тя към най-големия ми брат – Време е за теб да станеш велик воин – хъх, ама че майка, не мислите ли? Да праща сина си на война…различни времена, различни нрави…- Още в други ден твоята войска ще те намери и заедно ще разгромите всичко застанало на пътя ви – Вел се приближи към нея, поклони се и целуна умиращата плът по ръката й – Да-Ксия, – продължи тя – дъще, на теб отричам съдбата да тънеш в злато заедно със съпруга си – е, ще кажете, че това е голямо щастие, само, че проблема е, че в Атлантида със златни канчета просяците молеха пари от минувачите, а моногамията не бе от най-уважаваните. Е, поне се поуспокоих, мен ме пропусна…за щастие, ако питате мен тя си изрече две проклятия, никак не бе честна, но пък…какво ли разбирах аз.
Тъкмо се бях поуспокоил и можех да си поема дъх. С мамчето не бяхме в добри отношения от няколко години. Бедната жена, дарила ме с живот вече поемаше последния си дъх. Щяхме да се видим чак на отсрещната страна, от другия край на линията и това ме успокояваше. С последния си дъх като че ли изпръхтя нещо, но не можах да чуя какво…а в следващия момент – тъмнина…тъмнина и пронизваща, умопомрачителна болка, и нищо друго…

Ми аз какво да ти кажа освен това, което вече съм заявила със сигурност. Ами да, от моя гледна точка е така. Нека се намери някой, който да ми докаже противното

Цитат :

Bells каза: и както ти казах... не мога да ти стъпя и на малкото пръстче; и изключая сестра ти и Петя, не познавам никого, който може

Ем, Поли, не знам просто какво да кажа. Рядко се радвам на честта да видя нещо ново написано от теб. Знаеш ме колко обичам да критикувам и да казвам каквото мисля. Макар и доста малко, започва наистина обещаващо. Особено първите изречения са доста завладяващи. Сигурна съм, че натам ще продължи дори още по-интересно, особено с твоя талант за развитие на случки.
Обаче това, което си измислила за Атлантида е много откачено, ама че работа - майката да проклина и благославя и то на смъртния си одър и...супер е. Нямам търпение да разбера и името на самия разказвач