Al_TeRnA LiVe

Живея в този град откакто се помня и все пак го мразя искрено...да, може би затова го мразя...Но това е края, последна година и по живо по здраво...в университета всичко ще е различно, сигурна съм...е, добре де не съм. Има голяма вероятно да намразя още повече хората, да не излизам вече съвсем навън и да си стоя затворена по цял ден в общежитието, измисляйки пъклени планове за унищожението на света...или просто да си пиля ноктите. Три изключително ползотворни дейности...Както и да е, вероятно заради този сарказъм и остроумие ще ме убият, защото няма да го схванат...нямам никаква вина, че хората ги мързи да мислят. Хъх за тва пък аз мисля вместо тях...болезнено е, но свикваш. Но, да се върна на факта, че съм последна година в този град, образуван вероятно върху кратера на отдавна изстинал вулкан или просто върху някой масов гроб на албиноси, които държа да подчертая доброволно са се самоубили, като акт на недоволство спрямо системното избиване на комарите в Никарагуа...Ако въобще там има комари...
- Лий...ще закъснееш... - това е майка ми, създадена да изважда от мисловния унес дори най-средоточения човек, жалко че няма такава работа иначе щяхме да сме богати.
- Сега идвам... - ако не и отговоря, ще се качи горе, ще види творческия ми хаос, ще ми заповяда да го почистя, аз ще кажа добре и няма да го направя...след което една седмица ще ми намеква особено осезаемо, че съм обещала нещо, а аз особено разсеяно ще се правя че не знам за какво говори. Миналата седмица мина така...тази не благодаря...
- Ясмин е тук. - пак се провикна, този път по-силно и по-настоятелно.
Първо: Ясмин е най-добрата ми приятелка (доколкото въобще съществува понятие като приятел) в този Ад, който го броят за град, макар че популацията му е само от дяволи, демони и еднооки вещици;Второ: майка ми мрази Ясмин - по необясними за мен причини просто не я харесва, смята че ми влияе зле или нещо от сорта и да си кажем съм почти склонна да се съглася с нея, но тя беше много по-добра алтернатива от това да се мотая с Кейси Бъръм - русо, изкуствено и досадно.
- Добре... - изстрелях аз и побързах да сляза долу, преди майка ми да е призовала светата Инквиция, за да разпита Ясмин какво сме правили в Събота на приятелското събиране, на което тя ме метна и защо съм се прибрала в 4 и 30...
Взех стълбите надолу на тагадък и спрях задъхана в неговия край, точно където майка ми вече бе започнала своя разпит.
- Тук съм. - задъхано изстрелях аз.
- Ааа. - недоволно сви устни майка ми. - Е, на слука. - пожела тя: в нашето семейство никога не си пожелавахме "Приятен ден", не казвахме думи като "мила", "скъпа", "слънчице" и други производни на тия - какво да кажа, едно нормално средно статистическо семейство, наблегнете на "нормално".
Аз изгледах отдалечаването на майка ми, след което насочих погледа си към Ясмин, на която и казвах за по-кратко Смит, което както виждате няма нищо общо с нейното име, но ако трябваше да я наричам Смин след това щеше да се наложи някой да ме вдигне от земята, защото щях да съм колабирала от смях...или по-лошо: от нейния юмрук в лицето ми. Е, не че Смит беше побойничка, ни най-малко...Тя беше по-скоро купонджийка...Един вид известната мисъл "Трябва да опиташ всичко от живота" се бе превърнала в нейно верую и тя нямаше никакво намерение да се отказва от следването му.
- Тръгваме ли? - вдигнах вежди аз, а тя кимна утвърдително, гледайки недоволно по посока на майка ми.
- Майка ти не ме харесва. - измънка Смит.
- Не е вярно. - излъгах аз: че какво да и кажа истината, та тя я знаеше и без това, така че не се чувствам гузно.
- Да бе. Знаеш ли какви бяха първите и думи като ме видя? - аз поклатих глава, имайки предвид не че "не знам", а по-скоро че "дори не искам да знам", но я познавах добре и със сигурност щеше да ме направи съпричастна към недоволството си. Това ни свързваше главно - когато нещо не ни харесваше и на двете...цял ден отделяхме да се оплакваме от него. - Попита ме - "Хубаво ли изкарахте в Събота. Е, вероятно да, защото Лийланд се прибра в четири и половина..." - изимитира тя майка ми, сетне допълни разярено: - Обвинява мен, че си се прибрала в толкова часа, а аз нямам никаква вина. Аз си тръгнах в 2 и нещо... - добре казано, тръгна си в два и нещо, с някакъв съмнителен тип, с който от година имах близки приятелски отношения и чак сега те били достигнали поне според нея ново ниво...а всъщност още като го видяла и си го харесала и бла-бла-бла...хъх...трябваше още в началото да кажа че Смит имаше навика да си изгражда самоилюзии, в които по-доволна от всякога си живееше. И за да не помислите, че не съм опитала да посоча тази грешка в развитието, ще кажа, че опитах, но винаги ставаше едно и също: започваше се с "ама не, то не беше така", 10 минути по-късно "да ти кажа и аз усетих нещо такова" и завърша с "не знам защо го правя". Тук трябва да се съглася с нея - наистина не знаеше защо го прави.
Пътят към училище продължи както обикновено - тя ми разказваше какво е станало в Събота с нейния нов НЕ "приятел", като от време на време подпитваше след като съм останала какво е станало, така че на следващата среща тя да не се чувства изолирана от разговорите свързани със случките, осъществени в нейното отсъствие. Ама какво ли можеше да стане - останах с нейната компания...като имах приказка с тях, но тя бе толкова суха и някак тегоба, че реших да си я карам както аз си знам и се разприказвах по любимите ми теми - телевизия, кино, книги. Естествено се наложи да пропусна последното, защото всички там ми изглеждаха като хора, чиято последна прочетена книга е била 20-30 страници и се е казвала "Наръчник по...нещо си". Така че направо минах на следващите...В началото добре, но после така отегчих нейния приятел Донован Хърсър, че той погледна някак разсеяно към храната пред него и каза - "Я, аз съм имал още ядене", в превод - "Поне докато ям на сила, не ми говори." И все пак вечерта не бе съвсем скапана, забавна беше, макар през 5 от 6-те часа, в които бях с тях да чувствах, че мястото ми не е там и би било гениална идея да се разкарам...чак по едно време почна да ми липсва невидимия ми брат, който измислих когато бях на седем, тъй като майка ми не ми обръщаше много внимание (не че сега го прави, но тук разликата е в това, че този път дори не искам), а да си говориш сам дори и сега си е странно, та за тва си говорех с него...което в крайна сметка пак се брои като диалог между мен и нищото, така че...голяма файда от него. Именно затова зарязах "брат си" и започнах просто ей така да си говоря сама...приятно начинание, стига някой друг да не забележи че го правиш. Е, докато и разказвах пропуснах факта, че нейната може би най-голяма любов - Трент Хол се е върнал от Европа, за да завърши гимназия в родния си град. Само да поясня - той беше голямата и любов, защото просто никога не и се върза достатъчно на игричките и тя така и не го бе имала. Гарантирам: веднъж докосне ли се до него...вече няма да го иска...Какво да ви кажа - отдадох живота си да изследвам характера на Смит. Та този Трент беше възможно най-самодоволния тип, който някога съм виждала...и това беше още преди да се метне при баща си в Европа, сега като се върна, поне доколкото видях онази вечер, беше още по-зле. Занасяше се с всяка...не че му беше трудно - манекените манджа да ядат пред него, всички му завиждаха за визията - гъста много светло кестенява коса, която на слънцето блестеше ослепително...което ми напомня, че веднъж така ме изнерви, че бях решила да го питам с какъв шампоан си мие косата, че поне и аз да постигна тоя ефект...Но това не е всичко...имаше светло зелени, както Смит ги наричаше "божествени" очи...Аз не мога да го опиша, защото на мен този човек ми лази по нервите...та ще използвам нейните глупости: "тялото му е като излязло от каталог по фитнес, висок и снажен е и има страхотен тен..."Бляк...Та аз към това бих допълнила всичко при него става от лесно по-лесно, една усмивка и готово, дори собствения му брат можеше да каже че, по-голям късметлия от него няма. Е, близнакът му в Събота не го видях. Но го помнех като по-земен. Да, добре чухте...те са близнаци, но по нищо не си приличат, ама по нищо...е, както казах, доколкото помня...Не че Макалистър беше някъв сдухан...неее, просто не беше като Тренд...Готини имена а? Тренд и Макалистър Хол, а някой казват че Лийланд било странно име...
- И какво друго стана? - прекъсна ме от размислите Смит...с майка ми трябва да си основат специална асоциация по прекъсване мисловния процес на хората.
- Моля?
- Нищо ли друго интересно нямаше? - настоя тя, но аз продължавах да гледам странно. - На купона...
- Ааа, не...нищо. - свих рамене аз, докато навлизахме вече в парка на училището - съжалявам Смит, но не ми се слуша отново тирадата ти от преди 2 години, колко готин е тъпия Трент и как би му се нахвърлила на мига. И точно както си размишлявах съвсем в мой стил - против всички и всичко, вървейки към главния вход на училището го видях...
На една пейка стоеше все така отделен от хората, както го помнех Макалистър Хол - беше пораснал доста от последния път, когато го бях видяла (ще повторя за не внимавалите в картинката - преди 2 години), светло кестенявата му коса (досущ като на брат му, е добре ето по това си приличат) беше също пораснала - бе я сресал в някаква странна прическа, при която по-голяма част от бретона му влизаше в очите, а останалата стърчеше на всички възможни страни. Сините му очи...повтарям сини, не като на онзи сатана брат му зелени...та сините му очи все така хладно, безразразлично и дори леко гневно обхождаха прииждащите ученици - кълна се, той мразеше хората, почти колкото мен, ама почти. Той стоеше неподвижно на пейката и драскаше нещо в някакъв тефтер пред него.
- О, Боже Господи...това е Майк Хол...- една не изпищя Смит... - а аз можех да се закълна, че дори той самия ни е чул, но в момента се прави че въобще не е така.
- Да, той е...предполагам... - доста по-тихо отговорих аз, оставаше да си помисли, че и аз съм фенка на брат му...по-скоро се кандидатирам за палач...Не че им пукаше какво точно мисли Майк Хол за мен или аз какво си мисля за брат му...Пуффф, тази мисъл изгуби безвъзвратно всякаква логика и смисъл...Отказвам се от нея...Значи...Майк Хол...Хъм...така и не ми стана ясно защо му казват Майк...щом е по-правилно Мак...Дам, аз нямам думата - викат ми Лий.
- Боже, значи и брат му си е дошъл...- тя започна да се озърта, търсейки с поглед своя идол. - Трябва да го питаме. - задърпа ми възторжено ръкава тя, при което аз се дръпна ядосано и я изгледах като ужилена от оса.
- Ами, питай го...- безразлично и казах аз... - И повече не ми дърпай ръкава.
- Не, ела с мен...- игнорира тя последната ми забележка и пак се хвана за ръкава ми и ме задърпа към пейката на, която стоеше Макалистър, без дори да изчака да кажа - "Да бе, как не се сетих".
Спря точно пред него, при което той бавно вдигна глава от тефтера си, явно видял част от краката ни през малката пролука между собственото му лице и листа и вероятно хилядите кичури, които му влизаха в очите и впи в нас леко подигравателен поглед.О, да той беше чул нейния истеричен възглас от преди малко и О, да сега се мислеше, че и аз съм фенка на тъпия му брат.
- Да, дошъл си е. - каза без дори някоя от нас да е отворила уста да го попита.
В следващия момент усетих как ръкава ми е свободен, Ясмин липсва, а аз все така тъпо стоя пред Макалистър без ясна причина защо.
- Казах, че брат ми си е дошъл...можеш да последваш приятелката си.- направи ми той пренебрежителен жест с ръка в посоката, в която Смит беше изчезнала.
- Ъъъ...да. - не знаех какво да кажа, затова просто си тръгнах. Но не към Ясмин, която по принцип не знаех къде, а дефакто не исках и да знам, а към входа на училището - достатъчно унижение за днес и понечих да вляза през него.
- Обърка посоката. - чух зад себе си аз и се обърнах по посока на гласа, за да видя как Макалистър ми посочва с химикала си към началото на парка, където се бяха скупчили двайсетина момичета и можех да спокойно да кажа защо...
Аз направих някаква изумена физиономия, сетне свих рамене и си влязох спокойно в училището, което се бореше за първото място по омразност на равно с целия град и хората в него...и вероятно самата мен...

ІІ

Хах...ще повярвате ли, че всеки ден идвам по този начин на училище...В смисъл не всеки ден на пейка стои Макалистър Хол, който смята, че не се различам от долната паплач, тичаща след брат му, но главно настроението ми винаги е такова - Смит ми разправя своите глупости, аз кимам, обикновено без да знам защо...но понякога я и чувам, в крайна сметка винаги всичко ме дразни, някой ми къса нервите и понякога е чист късмет ако това не е Смит...но в крайна сметка проблема си беше мой и си бях свикнала с него така че...
- Г-це, Баркър...може ли за минута. - появи се от вътрешността на кабинета си г-н Стивънс. Той беше учителя ми по литература и същевременно наставник на учениците в училищния вестник...Беше дошъл преди година - в началото ме кефеше, защото за пръв път някой ми обръщаше толкова внимание, но...НО после започна да ме нерви...Намираше ми разни извънкласни задължения - конкурси, разни есета да му пиша, стихове. Не че не обичах да пиша, но се занимавах с такива неща само докато не ми писне...а аз бързо се разконцентрирам от нещо и чудно защо все от неговите неща...
- Г-н Стивънс...- усмихнах се аз и го последвах в кабинета му. Супер, началото на последната година и той пак ще ми намира работа, симпатяга...а, уж каза че тази последна година ще ме остави да дишам...
- Сигурно се чудиш за какво те викам. - затвори внимателно вратата след мен той - беше на около 43, брои се за млад...разведен, без деца, някой казваха че е чаровен, за мен беше досаден. Още мълчеше, явно очакваше да му кажа нещо...окей, един жест му стига - кимнах. - Ами както знаеш, ти казах че тази година, тъй като ти е последна няма да те занимавам с извънкласни задължения...
Посмей!!!
- ...та ще го изпълня естествено...Но си мислих да поговорим за кандидатстването ти...Към каква специалност си се насочила...
Към тази, която ще ме изкара извън този град...Упс, истината е че не бях мислила много. Винаги ми се е отдавала актьорската игра, но едва ли...Когато се появи г-н Стивънс осъзнах, че и да пиша мога...ама сериозно да се замисля...Просто щях да продължа досегашната си специалност...икономика...която мразя държа да кажа. На бас, че не сте учудени, не смятам че има нещо в този свят, което да обичам.
- Ами мислех да продължа...икономиката... - ухилих се конфузно аз.
- Ахам, ясно, влече те...
- Ол, не...всъщност никак... - признах аз.
- Хъм...тогава защо не учиш нещо, което ти харесва. - предложи той сядайки на ръба на бюрото си с лице към мен.
- Ами...май нямам голям избор...- започнах да обхождам стаята с очи, в опит да отвлека вниманието му от мен...никой не обича неудобните въпроси.
- Това не е съвсем вярно.Имаш таланти...знам че си играла в 2 пиеси, нали така...Кои бяха.. - това можеше да го пропусне...Та, да членувах в кръжока по драма 2 години, през които играх в две пиеси...Хареса ми, наистина, само дето показах на хората от това училище че никога няма да съм като тях и че те никога няма да са като мен...Обедих ги, че наистина съм странна...е имаше и положителни страни като Деймиън Уест...но за него друг път...
- "Тартюф" по Молиер и "Много шум за нищо" от Шекспир. - припомних и на Стивънс и на себе си аз.
- Гледах те...искам да кажа записите...Добра си... - Да знам това, кажи нещо ново.
- Да, но актьорите не печелят много... - усмихнах се аз в стил "давай по същество"
- Ами добре...да карам направо... - той чете мили, дами и господа. - ...питах се, мислила ли си да кандидатстваш с журналистика? - погледна ме сериозно под вежди той.
- Ъъъ...не. - истината и само истината.
- Ами, според мен имаш заложби и можеш да се реализира там...Обичаш да пишеш - той ме погледна и аз като по команда кимнах утвърдително. - Ами може би трябва да пробваш...
- Ами не знам... - Защо да пробвам, когато е по лесно да си карам по същество със същата специалност, отколко на ново да се мъча с нова?
- Добре, разбирам...боиш се дали ще се справиш. Но виж началото на годината е, на последната ти година...така че какво ще кажеш да опиташ...Едно малко начало, което започва от... - той отиде до другата страна на бюрото си, извади от едно от чекмеджетата му вестник и го хвърли пред мен...
- "Тийн навигейтър"? - прочетох името на вестника аз...Познавам този вестник, има го навсякъде в училище...Мамка му, това е училищния вестник. - Искате да се опитам първо в този вестник? - не разбрах аз.
- Ами, добро начало е, така че разбереш отдава ли ти се...и с това ли искаш да се занимава При това втория срок можеш да се откажеш, ако не ти е харесало. - обясни той.
- Ами...
- За твое добро е. - погледна ме настоятелно - дявол да го вземе, знае че не мога да отказвам. Ами да, иначе защо ще ми дава още задания за есета и глупости, защото не отказвам...Яяя, ядосах се на себе си.
- Ами...ъъъ...добре. - бъди силна. - Но ако не ми хареса се махам.
- Разбира се. Това си е твое мнение, аз просто смятам, че не бива да се задоволяваш само с икономика. - той пак ме погледна и аз пак като добро кученце закимах. - Е, хубаво... - той пак бръкна в някакво чекмедже на бюрото си и извади някаква бланка. - Това е молбата за постъпване в редакцията на училищния вестник, попълни я и ми я върни. - усмихна се той.
Аз я взех без особено желание и се усмихнах вяло.
- Ами това е от мен...Надявам се да съм бил полезен. - потри доволно ръце г-н Стивънс: О, беше полезен и още как - от сутринта ми съсипа деня... Той се отправи към входната врата и я отвори широко, подканвайки ме да изляза. - Ще се видим в клас. - усмихна се отново той: Дааа, ако имах пистолет нямаше никакъв шанс да го оставя жив.
- Да, приятен ден...- пожелах аз, точно когато вратата на кабинета му едва не се тресна в носа ми...
Скапаняк...уж, помага, пък...Както и да е...
Реших да не мисля за това и направо се отправих към първия ми час, за който много вероятно бях закъсняла В движение прибирах тъпата бланка на Стивънс и се стараех да не я намачкам прекалено много, за да не се наложи тоя маниак да ме кара да пиша нова...Въобще не гледах накъде отивам...знаех че трябва да вървя напред и на следващия коридор да завия на дясно...
"ПРАС" - възможно ли беше при часове започнали преди минута още да се мотаят хора по коридорите...О, да и точно в един от тези хора се блъснах, изпускайки раницата ми на земята, от която безжалостно изпада всичко, което можа да падне...И о, чудо...денят ми трябваше да е съвършен, не се бях блъснала в кого да е, а в Трент Хол.

- Ти сляпа ли си? - кресна по мен той, изправяйки се недоволно от земята - определено не си знам силата.
- Ъъъ, съжалявам не те видях...
- Ами гледай къде ходиш, краво. - рече ми той, след което пооправи гъстата си коса, която при сблъсъка се беше разпиляла и сега стърчеше повече и от на брат му, сетне ме подмина като пътен знак, оставяйки ме сама да се мъча да си вдигам разпилените по пода учебници.
"Смотаняк. Дано ти окапе косата" - веднага ми дойде на ум...ама каквато беше гъста никакъв шанс нямаше.
Чух стъпките му да заглъхват по коридора - надявах се да се спъне поне, ама не би...Свих от досада устни и се наведох да събера разпиляното ми имущество. За щастие по коридора нямаше жив човек така че никой нямаше да ме види как си обирам партакешите от земята.
Когато свърших се изправих с леко залитане, още от малка имам тоя проблем, който наричам "синдрома на бързото ставане" - тоест когато си стоял определен период от време клекнал или пък в легнало положение, когато се изправиш много бързо ти се завива свят и залиташ в страни. Непрестанно ми се случва, пък не съм от болнавите хора...Даже завиждам на тея дето викат че са имали бъбречна криза или нещо по-сериозно, а аз никога...Не че някой щеше да се трогне де, ама това е друг въпрос.
Както и да е...та от съответния синдром ми се зави свят съвсем нормално и естествено, че залитнах към близката стена, благодарна че часовете са почнали и няма кой да види колко съм кекава, но това пък само ми напомни че закъснявам...Честно, мразех да закъснявам...Първо ще си кажат всички, заедно с учителя, че виж я тая отличничката се прави на интересна и си позволява да закъснява, второ - докато отивам към мястото ми всички ще ме огледат от глава до пети, а когато си навреме това отпадаше и трето - учителят щеше да пусне някоя не на място забележка от рода на "Благодаря, че ни удостоихте с присъствието си, г-це Баркър." Но какво да се прави г-н Стивънс беше така добър да ми подари още един унизителен ден, за което бях сигурна че ще гние в Ада...при другите досадни учители.
Завих по близкия коридор и тръгнах към стаята в която сега имах час, за който вече закъснявах...Когато я стигнах спрях на място, подготвяйки се за предстоящата операция по унижение в три точки (описани по-горе).
Чук, чук.
- Да. - чу се недоволния глас на г-жа Уолтърс, тя мразеше да я прекъсват, ама много, дори това да беше най-добрата и ученичка от 10 години насам.
Аз отворих леко вратата, при което по закона за всеобщата гадост тя супер много изскърца и естествено накара всички погледи да се впият в мен.
- Г-це Баркър...вие дойдохте, колко мило, всички са поласкани. - започна с унижението тя.
- Съжалявам, че закъснях...задържаха ме...
- О, не ме интересува...Не искам оправдания, може да се присъедините към г-н Хол на последния чин и си извадете лист... - чак, когато тя спомена името Хол аз видях, че в другия край на стаята, на най-крайния чин седеше Трент Хол, по-недоволен от всякога, с кисела физиономия и гневен поглед и можех да се сетя коя е причината.
- Г-це Баркър... - извади ме от временната кома учителката. - Казах да се присъедините към г-н Хол и по-бързо, ако е възможно. Той ще ви каже какво искам да напишете... - аз кимнах сковано и тръгнах през редиците към последния чин, докато съвсем естествено всички извръщаха глави към моята безинтересна особа, за да заключат, че по-безинтересно същество от мен, едва ли съществува. Ха, можех и сама да им го кажа. Реших да не се затормозявам с малоумните им погледи и злобните им коментари, произнесени шепнешком по мой адрес, а да се опитам да предположа каква задача е дала на Трент дъртата вещица. И като казах Трент...не знаех че е в моя клас...В този момент точно минавах покрай предпоследната редица от чинове и случайно мернах с периферното си зрение - Макалистър Хол...Стига бе, и двамата бяха в един клас с мен...Ужас, сега Ясмин щеше да ме разпитва денонощно какво е правел Трент, играе ли си с косата, гризе ли си ноктите, лапа ли си химикала, потропва ли с крак...С една дума - АГОНИЯ...И то моята.
Щом стигнах до последния чин, но който Трент, полагаше големи усилия да не ми извие врата и се правеше, че мисли по темата...Аз безшумно седнах до него...и вече се терзаех как да го попитам за темата, без това да жертва живота ми.
- Хъм... - започнах аз, а той без да отговаря с всичкото безразличие на света ми прибута своя лист да прочета темата, давайки ми ясно да разбера, че той за нищо на света няма да се принизи толкова ниско, че да говори с мен...отново. Почувствах се като утайка, съвсем естествено...та нали той точно това целеше. Но реших да не му оставам длъжна и на бързо преписах темата - беше свързана с урок, който ни бе преподавала преди 2 години...Много ясно че не го помнех...Учех за момента...а този момент в случая беше преди 2 години.
- Сигурно си доволна... - изсумтя неочаквано Трент. - Сто процента знаеш за какво става дума, нали си зубър.
- В интересна на истината не знам... - изнервих се аз.
- Ол, това е нещо ново.
- Какво сега - усмивката ти не подейства, както обикновено... - той ме погледна разярено. - Това вече наистина е нещо ново. - сетне без да му обръщам внимание се върнах към листа и зададената тема, за която нямах дори бегъл спомен. Естествено не можех да възразя срещу нея, защото доколкото познавах г-жа Уолтърс - това щеше да я разяри допълнително...но пък и не можех да си позволя двойка през първия учебен ден, само заради едно закъснение. Добре, сега трябваше да мисля бързо...как можех да се отърва...Ясно е, че ще се преписва, ама откъде...Започнах да се озъртам под вежди, така че никой да не забележи, ама с моя късмет...е вярно накрая щях да изляза чистичка от тая ситуация и с безупречна дипломна, ама наистина мразех да губя, а това беше момент, в който да загубя беше най-вероятния изход от ситуацията. Като начало трябваше да се успокоя - много се паникьосвах в такива случаи...ама много, вероятно ако бях по-болнава можех да припадна някой път, ама не както вече изразих становище - аз не боледувах много, което силно ме разочароваше. Ей, я чакай...това е добра идея...може да не бях болнава, но...бях добра актриса, биваше си ме, колкото и не скромно да звучи...Помня че веднъж убедих учителя по физическо, че не ми е добре, за да си тръгна по-рано и да гледам нещо по телевизията...Бях толкова убедителна, че всеки който ме видеше ми казваше - "Леле, колко си пребледняла" Та да, незнайно как бях постигнала ефекта да пребледняването...и всички ми се вързаха...Хъм, дали щях да успея и сега?
Огледах се предпазливо...всички пишеха урока, който сега преподаваше тая злоба, даже Трент пишеше - чудно какво, но да предположа - "Аз съм готин, много съм готин...Толкова, че трябва да ми издигнат паметник и да ми се кланят...Така че пишете ми три." Е, хубаво свидетели нямаше...Реших, че ще е по-ефектно ако от носа ми тече кръв, но за да го разбия трябваше никой да не ме види. Затова се наведох надолу към чантата ми, която бе опряна до чина, уж да си взема нещо...Сетне с възможно най-силния си юмрук се ударих в носа. АУЧ...болеше, май смогнах че не си знам силата...Но наистина очите ми чак се насълзиха...И дявол да го вземе - кръв все още нямаше. Втори опит... - ПРАС... Само си представете какво е да се мъчиш да си разбиеш носа безшумно - хем да не се чува удара, хем да не се чуват и твоите стенания, предизвикани от него.
- Г-це Баркър, колко време ви е нужно за да намерите каквото търсите в чантата си? - попита важно тъпата Уолтърс - супер, плана пропадна...
- Ъъъ съжалявам...- изправих се аз. - Но ми се зави свят...
- Аааах - изахкаха всички в едно.
- Какво? - не разбрах аз.
- Боже Господи, г-це Баркър, бързо при сестрата...Тече ви кръв от носа. - притесни се омразната чума, ама само привидно...не мисля че тя имаше някакви чувства, просто редки случаи, в които бе предразположена към учениците...много редки обаче.
- Ъъъ... - аз пипнах механично носа си и усетих топлата струя стичаща се от него.
- По-бързо, по-бързо... - настоя тя...Аз понечих да стана, но нали се сещате за синдрома на бързото ставане...Та, да зави ми се свят и залитнах на една страна....
- Някой да и помогне, въобще не е добре... - настоя тя.
Естествено всеобщата обич в класа ми се юрна с пълна сила и никой не мръдна от мястото си...а даже с периферното си зрение можех да видя как Трент тържествува от случилото ми се нещастие, сам дето не знаеше, че това е много добра постановка - кретен.
- Няма проблем и сама мога. - обясни аз и тръгнах през редиците държейки главата си нагоре.
- Аз ще и помогна. - чух някакъв ритмичен приятен глас зад себе си.
- Много добре. Побързайте, г-н Хол...
Г-н Хол ли? О, не Трент явно бе реших да се гаври с мен до дупка...Мислех да кажа нещо от рода на "Няма нужда", но нямаше смисъл от тях...На г-жа Уолтърс не се противоречеше и точка. Мамка му, сега трябваше да търпя това самодоволно чучело....Гъъъррр. И точно когато вече очаквах да видя отегчената му физиономия, която се опитваше да изглежда загрижена, естествено без успех до мен за моя почуда застана не Трент, а брат му - Макалистър.
- Хайде, хайде...по-бързо, че да успеете да се върнете за края на часа...
Ето, сега трябваше да се правя на болна цял час...Много сори, ама нямаше да се върна за нищо на света...Е, това всъщност не беше трудно, така че...Сега пред мен стоеше друга задача - да заблудя до края на часа и самия Макалистър, че ми е много зле и тем подобни, че да не налага да се връщам...Медицинската сестра беше лесна...милата, би ти дала бележка за отсъствия дори ако си си счупил нокътя...Душица.
Тръгнахме да излизаме, когато усетих че той постави ръката си на рамото ми...нещо съвсем нормално, което може да направи човек за друг, на когото му е зле...Само дето аз се преструвах и ми се видя много, много, много странно.
В крайна сметка излязохме в коридора под учудените погледи на съучениците ни и...ах, какво не бих дала да видя този на Трент, но вече бях с гръб към него...Сигурно е побеснял, много важно, да мре в собствената си злоба...
С Макалистър тръгнахме по коридора към лекарския кабинет, аз все още си държах главата изправена, а той мълчеше. Дали да не залитна, уж от безпомощност??? Дали? И точно, когато си мислих да направя някое отнесено движение към близката стена, той проговори:
- Можеш да спреш да се преструваш...
УДАР...ПРАВО В ЦЕЛТА...Следваща стъпка - отричай.
- Какво? За какво говориш?
- Видях те как си разби носа, докато се правеше че търсиш нещо в чантата си. - обясни безразлично той.
А, сега де, какво да кажа...Това не фигурираше в плановете ми...Мразех да става така, трябваше да импровизирам...
- И сега какво ще ме издадеш, да го бе направил още пред Уолтърс.
- Не, спокойно... - между другото рече той. - Между другото много добър номер.
- Е, не беше планиран.
- Това ми е ясно. Когото се изправи дори не очакваше да потече кръв...всъщност аз самия не очаквах...Късмет, предполагам - сви рамене той и двамата завихме в ляво по пътя към лекарката.
- Ще го приема за комплимент. - опитвах все още да държа нагоре главата си.
- Е, жалко че не е...
Такам, този човек почваше да ме нерви...Знаеше че се преструвам на болна, беше ме видял как си разбивам носа и въпреки всичко сега идваше с мен...Логиката на всичко това ми се губеше...А, за мен тя беше най-важното нещо на света.
- Защо всъщност идваш с мен? Щом знаеш че се преструвам, вероятно ти е ясно, че можех да отида и сама.
- Да...Но какво да ти кажа...Уолтърс е по-досадна отколкото помнех...Стоях пред дилема - да те придружа до сестрата или да слушам нея...Наистина труден избор... - усмихна се снизходително той.
- Я виж, с Трент наистина сте братя, а? - срязах го аз и то точно на място, защото веднага след като чу името на брат си изражението му се смени, а чертите на лицето му станаха по-остри.
- Ти не харесваш брат ми?
- Ъхъм. - продължавах борбата с вдигната глава аз.
- Това трябва да се отбележи някъде...момиче, което не харесва брат ми. - развесели се той.
- Ооо, мисля че ще го преживее, тъкмо днес ме нарече "крава". - обясних аз.
- Да, напълно в негов стил. - заключи Макалистър, сетне той спря...
- Каква стана? - учудих се аз.
- Стигнахме. - избухна той.
Че какво се хили, не виждах накъде ходя, главата ми беше отправена към тавана.
- Много смешно...Вече можеш да се връщаш. - хладно подметнах аз.
- Ооо, нали не си мислиш, че дойдох само за да те доведа, понеже съм добричък...Не...Няма да се върна там. Вероятно и ти. Така че, продължавай с театъра и вземи бележки и за двама ни. - обясни сериозно той.
- Нека позная - ако не ти взема ще ме издадеш? Това не е ли отживелица?
- Хах, не няма да те издам...Постара се доста, за да изчезнеш от този час...Един вид това е услуга - аз не казвам, ти ми взимаш бележка. - обясни Макалистър.
- Нали си наясно, че това е същото, което аз казах? - той само се усмихна без да каже нищо повече, сетне отвори вратата на лекарския кабинет и подхвърли:
- Нека шоуто започне.

- Добър ден... - чух гласа му отвътре аз, тъй като влезе пръв...Какво беше намислил. Единственото, което знам е, че не ми даваше да мина първа и ме остави назад.
- Момче какво се е случило? - притесни се сестрата. - Какво те боли?
- Не, не мен...- тогава той ми направи някакъв неопределен жест с ръка,зад гърба си така че тя да не види. Добре че кръвта временно бе поспряла, иначе никакъв шанс да го видя с поглед в тавана. И все пак трябваше да съм убедителна, за това преди да вляза носа ми поне още един удар, но по лек - дефакто толкова му и трябваше и кръвта рукна отново.
- Здравейте... - опитах се да звуча колкото се може по-болнава.
- Ол, мила, бързо, бързо влез... - тя ме задърпа навътре, докато аз в движение погледна отчаяно към Макалистър, а той само сви рамене.
Ох, Боже Господи, в какво ме забърка тоя човек???
- Ето тук, легни...бързо, бързо. - настоя тя и даже се опита тя да ме положи в легнало положение, ама аз не се дадох... -Като споменах че раздава лесно бележки, пропусна да кажа, че и докато ти я даде е мъка...Защото принципно ти си здрав, но тя е такава паника, че вижда първите следи на дребна шарка по кожата ти или на жълтеница и почва да се вайка и дълга и широка...Въобще директора на училището я бе помолил най-учтиво да не излиза от кабинета си през междучасието, тъй като тя виждаше във всеки ученик потенциален мъртвец и го замъкваше в стаята си да го прегледа...Само на обяд се мяркаше в столовата, но през цялото време учителския колектив я държеше изкъсо...
В крайна сметка легнах на кушетката, а тя се заюрка да търси някакви хапчета що ли по чекмеджетата в кабинета си. Сетне се върна с една спринцовка с някаква течност...
- Аааа... - изправих се на мига аз. Не че ме беше страх от игли, преживявах го да ме боцкат за ваксини, ама не ми харесваше и точка.
- Това необходимо ли е? - включи се и Макалистър.
- О, младежо, нима не виждаш, колко е зле... - обясни тя и приготви спринцовката...На вниманието на всички - защо сестрата казва "младежо", чисто и просто тя беше на 66 години, предразположена към пълно разхлопване на всичките и дъски в мозъка - носеше едни малки очилца и имаше бухнала бяла коса.
- Не, вие не разбирате, на мен непрестанно ми тече кръв от носа. Просто ми дайте малко памук и бележка...- Макалистър ме погледна недоволно. - ...искам да кажа бележки...И си отиваме по живо по здраво.
- Ооо, ти си по-зле отколкото предполагах. - веднага рече тя. - Ще взема по-голямата спринцовка.
- НЕ!!! - викнахме и двамата в едно.
- Вижте...тя наистина е добре...просто и дайте две памучета, две бележки и си отиваме. - настоя Макалистър, впивайки сините си очи в застаряващата мед сестра, при което тя явно поласкана от вниманието на такъв чаровен (е, вероятно тя си мислеше, че е чаровен, на мен не ми пукаше особено) младеж. Той се приближи до нея все така, гледайки я без прекъсване и сетне нежно каза:
- Няма нужда от спринцовки, а от 2 памучета. - тя кимна и остави явно несъзнателно спринцовката на бюрото пред нея.
Еха, тия Хол не си полюваха - единия с усмивка постигаше всичко, другия само с думи убеждаваше хората...Егати семейството!!!
- Сега ни дайте памук за носа и...Аз ще и помогна да се справи с него, а вие ни напишете бележки...Толкова е просто. - обясни той, като този път се усмихна дяволито на сестрата, при което тя, кълна се щеше да започне да се киска като влюбена ученичка.
- Е...ето... - подаде тя, извадения преди малко от някакво чекмедже памук и го подаде едва ли не с трепереща ръка на Макалистър.
- Окей, Благодаря...Сега много ще съм ви благодарен, ако ни дадете две бележки. За Макалистър Хол...и за...- той се сети че не помнеше името ми, затова се обърна към мен за помощ.
- Лийланд Баркър. - обадих се аз...Той остана с леко изненадана физиономия от името ми, но сви рамене и се обърна отново към сестрата:
- Лийланд Баркър. - повтори той, сетне я остави да напише бележките и дойде до мен да ми подаде памука. - Ето.
Аз го поех, без да кажа "Благодаря" или нещо от сорта...така де и двамата знаехме за какво е целия тоя цирк - и двамата да пропуснем часа при Уотърс. На бързо си го навих във формата на тампон и го напъхах в ноздрата ми, която още кървеше - за щастие бях разбила само едната.
- Готово. - обади се сестрата и Макалистър се обърна да поеме бележките от нея, при което тя едва не се разтопи...Боже, на 66 години си...Ишшш.
- Хайде. - подкани ме той, отправяйки се към вратата. Аз се изправих и отново ме обля синдрома на бързото ставане, та пак залитнах...
- Ол, не, не си добре... - пак се заюрка сестрата.
- О, не, добре е...- рече той и ме подхвана леко през кръста, като ми метна ръката на рамото му, за да и покаже че ще се оправи от тук нататък. - Ще се оправя, наистина. - усмихна и се той и излезе, заедно с мен.
Признавам...от толкова близо можех да усетя парфюма му...и ако синдрома на бързото ставане ме замайваше само, когато станех, то той ме замайваше само като го помиришех...И Трент имаше особен аромат. Бях го усетила, когато седнах до него на чина...беше доста по натрапчив, леко закачлив и много, много палец. Докато на брат му беше някаква смесица от игривост, твърдост и вълшебство...Знам, че звучи тъпо, но ако го помиришете ще разберете за какво говоря.
- Вече можеш да ме пуснеш. - настоях аз...ами още малко от тази миризма и нямаше да знам къде съм, нито как да намеря обратния път до вкъщи.
- Да, разбира се. - веднага се отдръпна от мен той, сякаш само това бе чакал. - Е, знам че няма да влизаш тоя час...а аз няма да вляза никой следващ така че... - той ми махна и продължи към изхода.
Идеално, уж беше по-добрия близнак, пък бяга от часовете...Хъм..Или някой трябваше да видоизмени всеобщата представа за Хол, че не са - добричък и лош, а май лош и по-лош или аз трябва да престана да бъда такава консервативна загубенячка. По вероятно второто. Както и да е...Погледнах часовника ми - още 20 на минути за убиване, преди следващия час. Щях да се справя.



В крайна сметка деня ми мина съвсем нормално, като за първи учебен от последната година...За щастие никъде не улучих Смит, предполагам какво ми бе подготвила - още някоя забавна история за това как еди-кой си, и много вероятно това да е Трент я бил погледнал или нещо от сорта. Макалистър наистина не се появи до края на деня - не мога да си представя какво би правил в този град в Понеделник сутрин. Що се отнася до "скъпоценния" му брат - той не спря да ме гледа злобно и пренебрежително цял ден, като от време на време явно подмяташе някой гаден коментар по мой адрес, че съм крава вероятно, при което всички от неговата групичка прихваха да се смеят, гледайки към мен...За щастие си носех една от любимите си книги - "Пътеводител на галактическия стопаджия", която четях за 5 -6 пъти, но винаги ме зареждаше с положителни емоции, поради черния хумор в нея, пък и беше страхотна алтернатива пред това да се вглеждам в заобикалящия ме свят...А той смърдеше и го знаеше...
Има ли смисъл да казвам, че когато чух звънеца, оповестяващ края на днешния учебен ден изпитах повече от облекчение, направо вътрешен екстаз Проблема беше, че незнайно как все си тръгвах последна...А, да...знам защо...винаги вадех повече книги, тефтери и химикалки, отколкото бе нужно и дойдеше ли време да ги прибера ми се отваряше лек проблем, който разрешавах в рамките на една минута...Една минута през, която всичките ми съученици се бяха изнесли, а аз още събирах вещите си...Какво да ви кажа, изглежда оправдавах определението "зубър", следваща стъпка: да оправдая и определението "крава". Никъв шанс за последното...отказвам да се призная за такава и да си кажем не познавам нормален човек, който би се признал.
Но сега това не беше най-важното...щях да се прибера вкъщи, да убия малко време на компютъра, после щях да се помъча да попрочета...накрая когато ми дойде настроението за учене, ще се обади Смит и ще ме кара да ходим на кафе...Аз ще мънкам, тя ще каже "Абе хайде" и като се знам накрая ще свърша деня в 2 през нощта с учебник в ръце. Нормално.
Излязох набързо през парадния вход/изход на училището и се устремих по посока към вкъщи, вървейки все напред, опитвайки се да не се вглеждам в абсолютно нищо...Но номера не мина и все пак фокусирах как тълпа фенки се бяха скупчили и гледаха как Трент си тръгва със спортния си тъмно син нисан. Страхотно, няма що пътя ми минаваше оттам...кой е късметлия, а, кой??? Затворих очи само при мисълта, стиснах зъби, вдигнах гордо глава и минах покрай тълпата фенки и негово величество Трент Хол, който направо триумфираше над тях. Пътьом видях, че той ме забеляза и направи някаква подигравателна физиономия и май пак нещо се избъзика с мен, ама в крайна сметка хич не ми пукаше и си подминах важно, важно...
"Отивам си вкъщи, отивам си вкъщи." - се носеше през цялото време през мислите ми, давайки ми сила да мина през този Ад.
Така и стана, благополучно вече ходих към вкъщи, още една пряка и бях там...Да, при моята обичана майка, която щеше да се размрънка за нещо, дребно разбира се, баща ми който вероятно отново бе попрекалил с алкохола - не че беше пияница, просто деня нямаше да е ден, ако не бе пийнал поне малко...Като трябва да отбележа, че беше голям празник, когато беше само малко. Но, пак по-добре от училището...Много по-добре.
Фиииллл - до ухото ми прелетя нещо неопределено, заплашващо ако траекторията му беше малко по в ляво да свърши в главата ми...но за щастие не успя, падна на земята. Още по-добре защото вече можех да кажа какво е - тенекиена кутия от бира. Веднага се обърнах да вида, кой беше тоя мой необуздан фен, когато единственото което видях беше тъмносин нисан, който ме задмина с бърза скорост.
Трент! Естествено, че кой друг...От 2 дена си беше в града и вече си имаше смъртен враг, кой е като мен, а?
"Предполагам и това щеше да мине - мислех си аз - ...след един голям неопределен период от време и тогава той ще престане да прави такива тъпи изпълнения... - сетне мисловния ми поток заби, напълно разбъркан пред настоящата гледка, на която бе свидетел - ...като да паркира при къщата в съседство." - допълних мъчно аз, веднага щом се почувствах способна да го направя.
Не, не, не и сто пъти НЕ...Той не може да ми е съсед. Не, не може. Та нали Хол живееха в другия край на града, какво правеше към центъра...НЕ, какво правеше срещу нас ??? Не определено не ми беше добре, никак...Дишах на пресекулки, мисля че забравих как се мига и все още не мърдах не шавах на никъде, просто защото не можех.
В този момент от тъмносиния нисан важно слезе Трент, сложил си някакви тъмни...секси - поне според него - очила, които специално свали малко по-надолу, за да се увери че не сънува и пак същата досадница от днес стои на отсрещната улица и го зяпа невярващо. Той се захили, явно поласкан от мисълта, че вероятно го преследвам...Ще има да си мечтае обаче.
Аз се окопитих бързо и тръгнах към нас, опитвайки се всячески да не гледам към него. Реших да не бързам прекалено много, макар да исках и всичко в мен да се подчиняваше на тази първична функция...но поне все още можех да се преструвам. Ето защо с отмерени нормални крачки минах по алеята пред вкъщи, сетне още по-спокойно минах през верандата и си влязох вкъщи, затваряйки с голямо облекчение входната врата след себе си. Сигурна бях, че той е не по-малко изненадан от мен, че съм им съседка...Споменах, че живота смърди нали? Е, сега благополучно мога да кажа, че едно огромно бунище от боклуци бе стоварено срещу дома ми...УЖАС. За друга дума не можех да се сетя, която по-точно да описва в какво състояние бях в момента. Но нека гледам трезво на нещата:
близнаците Хол ми бяха съседи, в първия случай щом Ясмин разбере ще се пренесе официално да живее у нас. При което майка ми нямаше да успее да я изтърпи и накрая семейството ми щеше да влезе в новините с "Майка накълца приятелка на дъщеря си". Когато вкарат майка ми в затвора, ще започна да се питам кое по-зле: липсата на Смит, задълбочената алкохолна депресия на баща ми или хилядите слухове, носещи се из училище....А да и с такава история - никъв университет, щях да си остана завинаги в тоя смърдящ град.
Подушвате ли проблемите?

Хах проблемите ги надушвам и занеш ли в кой се състои най-големия? Аамии в това, че искам още бе..и трябва по честичко да се дозирам с тоя фикшън. Значи преборих се с мързела си за четене и се радвам, че го направих, защото пак щях да изпусна много и после да се вайкам. А това твое ново творение така радва душичката ми. Ама наистина. Както винаги налице е страшно готиният ти стил и мой люним джаста праста(в моят речник означава отракан и с лек привкус на сарказъм.) и страшно се кефя. Таа сега за героите. Интересно нещо при Лий е, че уж се предполага, че е зубърка и такива подобни работи, които се свързват с името, а има толкова яка личност...мн се кефя на вътрешните и разговори, пък и на гениалните и идея. Мамка му, не бих си ударила носа, за да изляза от час никога...просто е откачено бе. Макалистър засега ме кефца мноого, ама много. Пич е...освен това в умен пич. Гепиш ли мисълта ми...това е страшна комбинация. Трент..абее хах не ми е симпатичен и предполагам, че това ти е целта...значи успяла си добре да го представиш. Хех.. Приятелката на Лий..бе има такива екземпляри навсякъде....ама наистина навсякъде. Като цяло ме кефи как започва да се навързва всичко. Значи съседи с Лий са тез дваминката. Ех, интересно става....ще има екшън усещам. Маали олях се с тоя пост. Ама е мн яка историята. Очаквам да видя какво ще стане нататък. Продължениееее!!!

Взех, че се зачетох, а то взе, че свърши! Тамън почна да ми става любопитно

ОМГ, някой друг е прочел това чудо...Хах, мислех че само Кас и Петето са се навили... Благодарско, за което

Да ама то свърши

Ем, спокс...Доколкото познавам Кас ще рънка за още...Определено ще иска още...Тоест ще се пише...chapter 2 ще се появи вероятно скоро, веднага щом напиша една глава от отдавна зарязан проек, за който всички обяват...

Да ама аз имам един въпрос защо точно Al_TernA LiVe се казва?

Ами ако продължиш да четеш ще разбереш. По замисъла си...това чудо вече е довършено и точно във финала всичко се разбира...Ама че съм гадна...хаха...

Тва ме кефи, обаче ти май обичаш да постваш "бързо" всичко стои без нови части...

Ол, това разказче много ме кефи. Всъщност Полс почти винаги ми харесват нещата и, тъй че не се учудвам. Не, че нещо, обаче аз още от сега се моля на Бог да видя тая мацка какви ще ги забърка. Макалистър е интересен, все още не мога да го разбера точно какъв ще бъде в тази история, но ми харесва...някакъв такъв леко нетипичен и ми харесва. Брат му - Трент от сега ме кефи, знам че Полс няма да го остави само като "готиния, дето всички рипат по него", моля те Полс - недей, знам че си зъл гений и винаги правиш супер случки, тъй че очаквам да развиеш и Трент като герой. Бтв това съм го забелязала и ти правя Евала за него, героите ти винаги така се променят и развиват, нес и стоят на едно място и това ми харесва при писането ти. С нетърпение чакам още, благодаря че пусна историйката

Време е за втора част, че и трета съм почнала, ама ще видите...Истерията напълно залива Лий в тази, милата



І

На бързо взех стълбите към стаята ми, за съжаление не по-бързо препускащите ми мисли, но еднакво трагично, защото се спънах в последното стъпало и мокета беше мой. За щастие нашите ги нямаше - претрепваха се от работа, нищо чудно че майка ми беше толкова сприхава, а баща ми наричаше Джак Даниелс "свой добър приятел". Аз станах бързо и веднага свих в дясно към стаята си. В движение оставих ученическата си чанта на леглото и напълно безпомощна, объркана и не знайно защо разярена започнах да обхождам стаята като умопобъркана.
“Дишай, Лиланд, дишай.” – напомнях си аз на ум и не знайно защо винаги, когато се самоуспокоявах по този начин използвах пълното си име, което по принцип ненавиждах и най-често майка ми, когато е вбесена го използва, така че всеки път се изумявах, когато несъзнателно се наречех така но това въобще не ми пречеше да продължа да го правя.
Но, окей, нека мислим логично…ъъъ, тоест нека аз мисля логично…Нека опитам: Значи близнаците Хол са ми съседи – странния Макалистър, който днес ми падна в очите и надутия Трент, който по рождение си седеше на дъното на очните ми ябълки…Да, да, същите сега се оказва, че са ми съседи…Точно те…Добре де, ама защо? Защо точно те? Защо на мен? Искам да кажа – ясно е, че не ги харесвам…Е, аз принципно никой не харесвам, но все пак към тях имам особено отношение от гледна точка тези “чувства” и имайки предвид това в мен един отчаян истеричен глас в момента крещи – ЗАЩО???
- Защо? – несъзнателно се запитах на глас аз.
- Моля? – появи се на вратата на стаята майка ми.
- Ъъъ…мамо? Какво правиш тук? - най-добрата стратегия: смени темата и отвлечи вниманието от конфузната ситуация.
- Ол, идвам си само за малко. – обясни вяло, тя сетне явно сетила се нещо забърза към другата стая – спалнята и с татко.
Видя ми се странно, че по това време да си е вкъщи – така де тя сама каза, че си е дошла за малко, което не звучеше добре – тоест станало е нещо, с нашия семеен късмет лошо, и и се налага отново да излезе. Това трябваше да се провери – достатъчно изненади за днес.
- Мамо, какво става?
- Ол, нищо сериозно… - сети се какво имам предвид с въпроса си аз: винаги разбираше накъде бия, без да се налага да и го посочвам нагледно. - …стана така че с баща ти ще бъдем нощна смяна. Е, знаеш как е. Та сега ми се наложи да се прибера до вкъщи да взема някой неща и да ти кажа разбира се…и да, пак да се върна на работа. – направи кисела физиономия тя.- Колко пари имаш, всъщност?
- Не много…- да, не много от тези, които тя ми бе дала, но достатъчно от тези, които си събирах. Едно време даже имах една касичка в която си складирах пари, за да избягам от вкъщи. Бях на 10. Две години след обявяването и като “мое спасение”, баща ми в един от пиянските си моменти и в опит да се подпре на нещо, каквото и да е я събори и тя се счупи. Тогава реших, че явно не ми е писано да си тръгна по този начин от вкъщи и изхарчих парите, надявайки се мечтата ми да се осъществи след гимназията като ида в колеж. Сега защо събирах пари ли? Фетиш…предполагам…Харесваше ми да знам, че имам някъде скътана определена сума пари, така когато бях в нужда (което ако не почти, то съвсем никога не се случваше) винаги можех да разчитам на спестяванията си.
- Така си и мислех – недоволно заключи майка ми.
Ъм, тя знаеше че имам навик да кътам това и онова…така че съвсем не се учудваше. За Смит тя може да е садист, но за мен си е супер – свикнали сме си една с друга и си знаем треските за дялкане.
- Ето. – подаде ми тя някакви пари. – Трябва да ти стигнат. – сетне бързо заслиза надолу по стълбите, спря се пред огледалото с малката масичка под него, на която бе оставила дамската си чанта, която в движение сложи на рамото си, огледа се и сетне гледайки в огледалото към мен каза:
- Знам че няма, но аз да го кажа – Надявам се, че няма да подпалиш къщата. – сетне се усмихна на абсурдното предположение, тъй като за мен купон си беше да седна с кутия сладолед пред телевизора и да гледам на ДВД –то любимите си сериали, а след като ми писне да надуя до дупка някоя от моите “депресарски” както ги наричаше един мой познат песни…Какво толкова малко китари и усмивката ми е на лице. – Чао. – рече тя и излезе.
Постижение, каза “Чао”…Май това семейство в крайна сметка ще се очовечи.
Дори само това предположение ме караше да се усмихна…но всъщност знаех коя е действителната причина – бях сама в къщата. Много рядко нощните смени на нашите съвпадаха…Май все пак баланса се върна – нещо кофти се случи днес, като това че Хол са ми съседи и ето ти нещо добро, като това че съм сама вкъщи. Грешка, не просто добро, много добро…Между другото това е една от другите ми теории – за баланса.. Понеже вярвам на всякакви глупости свързани с паранормално и тем подобни…та и това за възмездието – че Бог ще накаже виновните, та така вярвам и на тази за баланса. Мисля, че целия ми живот се гради на база някакви налудничави теории и вярвания…Но не ми пука, така си е много добре, ама много.
Хъм, какво ли може да прави в Понеделник вечер само момиче в дома си…с моята креативност…ще измисля нещо.

ІІ

Такам – Понеделник вечер и сама вкъщи…Странно, защо но в началото това звучеше много по-примамливо отколкото сега, когато часа беше 20:04 и се разкарвах с протрития си домашен анцуг из къщи, подмятайки ту в едната ту в другата си ръка кутия ванилов сладолед, чудейки се какво да избера тая вечер да гледам… Да, може би ако не беше Понеделник вечер, а Петък нещата щяха да са друго яче…ама при положение, че въобще не очаквах да стане така си е върха направо. Само при мисълта и усмивката грейна на лицето ми…Една спокойна Понеделнишка вечер…Мммммммм…
И нали се сещате как, когато си мислиш че всичко ти е на шест и никой не може да го съсипе става нещо супер тъпо, което разбива на пух и прах вашата идилия. Та, да и с моята се случи същото…
Както си се мотах съвсем спокойно из хола, все още обмисляйки кой от любимите си сериали да избера изведнъж гръмна луда музика из квартала…Дяволите да го вземат, защо ли подозирах вече какво се случваше. И все пак отидох до близкия прозорец, от който имаше не просто страхотен изглед към къщата отсреща, а направо невероятен. Отместих леко дантеленото перде и какво да видя…ами точно каквото очаквах – Хол правеха купон. Нямаше нужда да се питам дали родителите им също са нощна смяна, защото предполагах къде са – баща им разбира се беше в Англия, където се премести да живее след като се разделиха с майка им, която в паметта ми е останала като супер дръпнат човек. Помня я от една родителска среща, на която я принудиха до отиде, тъй като откакто децата и бяха в тази гимназия тя не бе идвала на нито една, та за тази настояха…Ама тя нали е PR и няма време за “подобни глупости”, та съвсем в реда на нещата не и се нравеше че е тук…Държа се надменно през цялото време, пускаше злобни коментари, накрая когато без да искам я настъпих, понеже се занасях с най-добрата ми приятелка по онова време – Ив онази орева ортаклъка… Такъв скандал вдигна, че в продължение на 2 дни се чувствах като утайка, седмица като боклук и месец като не нужна вещ. Предполагам тя оказваше такъв ефект върху хората…Ами че ето – единият и син беше някъв самодоволен нарцис, докато другия явно все още беше в периода описан по-горе, но изживяван всеки ден, отново и отново. Доколкото знам сега се е омъжила повторно, това донякъде би могло да обясни защо е купила къща в близост до центъра, но не и защо точно срещу моята. Е, явно сега маминка я нямаше и синчетата и празнуваха завръщането си в града…макар Макалистър да не ми изглеждаше като човек, който си пада по купоните, така че за втори път тая вечер логиката ми подсказваше кой може да е организатора – всемогъщия Трент. Човече, с всяка изминала минута, не секунда го намразвах все повече и повече…Знаете ли какво означаваше купон в съседната къща? Аз знам…Никакъв сън!!! Сякаш нарочно го правеше. Искаше ми се само да погледам нещо и да се кача в стаята си да прехвърля някой урок…като тоя от преди 2 години при Уолтърс, сигурна бях че другия път отново ще ме накара да направя “наказание” и вероятно, за да ми е по-гадно щеше да даде нещо от преди 3 години…Добре че имахме по веднъж на седмица, но това не променяше факта че имам да си припомням, а заради тъпия им купон това си оставаше една неосъществена мечта в съзнанието ми. Дотук с теорията ми за баланса.
Аз обаче какъвто съм инат не се отказвах, бях решила вече как ще прекарам вечерта си, затова много ясно продължих да си следвам плана, с надеждата нещата да се наредят от само себе си. (Заб. Надявам се сте на ясно, че нещата никога не се нареждаха от само себе си.)
“Нещата никога не се нареждат от само себе си.” – напомних си аз.
Е, дотук бях – проснах се гневно на дивана и пуснах телевизора, достатъчно бях ядосана, че да си пусна някой сериал…телевизията ми стигаше. Прехвърлях канали като за световно…съвсем в мой стил нищо не си харесвах, а тъпата музика която кънтеше из цялата улица ме изнервяше допълнително.
“Боже, моля те някой от съседите да се оплаче.” – изстенах на ум аз.
Но това едва ли щеше да стане…Те не бяха такъв тип хора, пък и те подобно моите родители работеха от сутрин до вечер и когато се приберяха се гътваха на леглото и нямаше мърдане и с топовен залп не можеш да ги събудиш после. Както се казва: Do you feel the love ??? Аз определено я усещах, само дето не беше любовта, а омразата…Идеше ми да ида там и да ги убия до един. Щях да направя кървава баня…Спокойно – непрестанно си мисля за такива неща, но не ги правя, което по-важното в случая. Обаче самия факт че си ги мисля няма как да отрека че си беше плашещ – баба ми, дето е в другия край на щата даже веднъж ми каза че съм социопат и че трябвало всички да благодарим на Бога, че нямам в ръцете си някакво смъртоносно оръжие иначе да съм избила всичко живо. Готина жена е тя…Бонус към това и мнение е и факта че гледа на кафе и познава, също гадее сънища. Споменах ли вече, че сме лудо семейство. Но да се върна към сегашното си положение, а то въобще не бе розово…Телевизора ме нервеше с липсата на нещо качествено за гледане, съседите с тъпия си купон, налагаше се да поотворя някоя книга, но от лудия тътен на музиката това просто ми беше невъзможно. Оставаше алтернативата – да легна да спя, ама знаех какво ще бъде това спане…Никакво. Въздъхнах тежко и пак запрепусках през каналите…Намерих някакъв филм, който бях гледала, но пак беше по-добре.
Така докъм 23 и нещо си намирах предаване за гледане, но вече почнах да се уморявам и знаех какво следва – да се кача горе и да опитам да спя…Пъъъффффффффф.
Накратко: легнах към 12, след което се въртях като луда още два часа без прекъсване, проклинайки Хол, купона им и тъпите уредби.Накрая към три заспах…вероятно от изтощение, защото съм почти на 100% сигурна, че музиката още не бе спряла. Най-веселото в тая картинка беше, че щях да стана в 7:30…Оооо, искрени благодарности Хол, да сте ми живи и здрави и ако утре приличам на труп повече от обичайно, надявам се ще бъдете наясно в кого е причината…

ІІІ
Когато алармения часовник на телефона ми на другата сутрин звънна…проклех всичко и всички и с голяма мъка, трепереща ръка и недоволство го изключих и седнах ядно в леглото. Това си беше нормално за мен – винаги седях малко в леглото, преди да се подготвя за ставане, тъй като с всяка следваща сутрин желанието ми да ставам рано намаляваше все повече и повече…А тази сутрин въобще не ми се ставаше. Сигурна бях, че гледам като психопат, пък и вътрешно не се чувствах по-добре…тъй като първата ми мисъл съвсем очаквано беше – “Къде се Хол да ви пречукам?” За техен късмет бях прекалено отпаднала, за да го осъществя…не че щях да опитам де, но сега подробности.
Въздъхнах тежко…сетне бавно се изправих на крака и се насочих директно към банята…Огледалото нямаше да ме излъже…Да, приличах на труп…Не че по принцип не приличах, но сега, о сега беше…Без думи…Сетне влязох да си взема душ…Тук ми се губят моменти, вероятно съм заспала права, що ли? После имам бегли спомени, че се облякох и опитах да замажа с фон дьо тен следите от недоспиване по лицето си…ама друг въпрос дали успях – това не го помня. Следващ момент – отново бяло петно…след 10 минути се събудих в леглото ми, бях заспала направо с дрехите, докато чакам Смит да дойде. Погледнах часовника – 8:15, още петнайсет минути и щях вече да съм закъсняла за училище.Странно – Смит още липсваше. Самоубедих се да я изчакам още пет минути, така че да използвам останалите пет да стигна на време за първия час. Държа да спомена, че това не беше добра идея, тъй като тези пет минути се оказаха невъзможно дълги, през които клепачите ми се притваряха все повече, а аз все по-усърдно се опитвах да ги държа отворени. На четвъртата минута не издържах и станах от леглото, взех раницата си и на пръсти излязох от стаята. Нашите вероятно се бяха прибрали към 6 и не ми се щеше да ги будя…идея си нямате какъв интересно-затрогваш скандал могат да си вдигнат трима сънени души, при това за възможно най-абсурдните неща.
На бързо взех стълбите…естествено, че бях повече от безшумна, понечих да изляза от входната врата, когато се усетих, че не знам къде са ми ключовете…Започна лудо търсене – раницата, джобовете, дори до моята стая се осмелих да се кача отново – нищо. Накрая, когато заключих, че ми остават още три минути до първия час и очевидно ще го пропусна, за което за пръв път в живота си не съжалявах – дори не знаех какъв е, но мисълта да се върна в леглото беше особено привлекателна в моето лишено от сън съзнание. Та точно тогава полуотворените ми очи фокусираха, че ключа ми е все още на вратата, точно където го бях оставила вчера след като си отключих, което пък от своя страна значеше че снощи не съм заключила…Ето сега ако наште се събудеха, това щеше да е причината за приятния скандал, обаче точно сега нямах време да разигравам сценката на ум, защото сто процента след училище първия въпрос щеше да е “Снощи на отключено ли си спала???” Ами да пък – спах на отключено. Бях толкова ядосана, че тъпите Хол правят купон, че бях изключила да заключа вратата…Ето още една причина да ги мразя. Пак погледнах към самотния ключ на вратата и си припомних какво ми предстои сега – лудо тичане. Заключих на бързо и още по-бързо се затичах към училище. Каквото и да правех, какъвто и спринтьор на къси разстояния да бях при всички случаи бях закъсняла.
Не знам как е изглеждало отстрани цялото това ненормално спринтиране, но знам аз как виждах нещата около мен – размазано, без очертания и тем подобни и въпреки всичко знаех какви са. Ето например знаех, че съм минала през главната желязна порта на училището, знаех че наоколо няма ученици, освен може би на една пейка, където в бързината ми се привидя някой – но както казах привидя, това нищо не значи…сетне можех без проблем да заключа, че и през централния вход на училището се мушнах, както и че минавах по най-различни коридори, които по принцип знаех на изуст, а сега идея си нямах кои са – един вид краката ми ме водеха на някъде, а аз идея си нямах накъде.Следващото нещо, което помня вече придобило някакви очертания и всичко останало беше вратата на някакъв кабинет – въобще не се изненадах, когато програмата, която набързо извадих от чантата си потвърди мнението ми, че това е стаята, в която сега имам час, за който кажи речи съм си закъсняла. Какво да кажа – много добре започвам учебната година. Какво следва, още едно непредвидено контролно за назидание? Преглътнах звучно, сетне почуках на вратата – никой не отговори, но аз все пак натиснах дръжката и открехнах вратата – горе-долу 25 души впиха в мен притеснени погледи, сетне като осъзнаха че съм аз обърнаха глави на другата страна и подхванаха обичайните си за междучасията разговори…Така, това е странно – имаме час, те защо си говорят така свободно…Открехнах повече вратата – А, ясно! Зад катедрата на преподавателя нямаше никого.
Аз влязох бързо и затворих внимателно след себе си, гледайки недоумяващо със смесица от сънливост и изтормозеност подкрепени от физиономията ми присъща на някой психично болен. Естествено никой не ми обърна внимание. Аз разклатих глава и се запътих към единственото свободно място в момента – последния чин, оставих чантата си на земята и се проснах по очи на него.В момента не бях в състояние да погледна когото и да било, дори не бях в състояние да се зарадвам, че не съм закъсняла – просто бях захлупила лице в ръцете си, използвайки ги като възглавница и се молех тоя ден да мине по-скоро или поне тоя учител да не се вестне. Но нали шоуто трябва да е пълно – точно 2 минути след като бях започнала да се унасям, чух как вратата на стаята се отвори и всичкото жужене от съучениците ми секна, сетне из стая се разнесе друго жужене – монотонно, гърлено и дразнещо всяко мое сетиво. Аз надигнах едва глава – да, тъпия преподавател, бе реших да се появи, само дето нищо не чувах от това, което говореше…точно като жужене беше...Причиняваше ми непоносима болка всеки напън да докарам говора му в главата ми на членоразделна реч…О, не, нямах никакви сили да се боря с това…не исках. Отново отпуснах глава на ръцете си и това беше всичко, което помня. Вероятно съм заспала…окей, убедена съм, че съм заспала…въпроса обаче е кога се събудих – точно в края на часа от звънеца. Оказа се всъщност, че сме имали два часа при учителя, който жужеше и както изглежда и двата часа съм ги проспала. Приятно – сега както моите съученици изгаряха от любов към мен как ли щях да си набавя записките от тези два часа блажен сън. Огледах се отнесено – исках да е бързо, но още дремех – естествено всички се изнасяха, колкото се можеше по-бързо, само един моите “обичани” съученици още се мотаеше на чина си. Още не можех добре да определя, кой е, защото беше в гръб. Както и да е, още по-добре, няма да го гледам в лице и съм сто процента сигурна, че и той не би искал да вижда моето.
Затътрих се към него с леко заваляне, сетне спрях, разклатих глава, запазих равновесие и продължих. Спрях точно на метър от неизвестния ми съученик, прехапах долната си устна и започнах с възможно най-нормалния ми глас:
- Извинявай, но ще ми услужиш ли със записките си?
- Защо? Да не би да проспа двата часа? – обърна се с лице към мен Макалистър Хол. Беше си със същата нелогична прическа от вчера, самодоволен поглед и подигравателна усмивка.
- Ъъъ – “Егати късмета!!!”
- Ето. – подаде ми той тетрадката си, в която досега бе писал. – Надявам се няма да оставяш слюнки и по тетрадката ми, както прави 2 часа с ръката си. – усмихна се подигравателно той, сетне ме подмина като пътен знак и си излезе спокойно от стаята.
Прекрасно – отново Хол. От два дни са в града, а вече ми се ще да не се бяха връщали. Прибрах набързо тетрадката на Макалистър в чантата си и побързах да изляза преди да съм закъсняла и за другия ми час.

ІV
Добре, бих казала неочаквано добре…Четири часа минаха – два проспах, един се мъчех да асимилирам нещо, но без успех – поне тоя път писах, вярно механично, но пак по-добре от това да спя отново в час и след това да се унижавам като искам тетрадката на Хол. Последния час беше доста по-добре, защото изпих 2 дълги кафета и една кола, при което през междучасието ми се наложи да отида да повърна в близката дамска тоалетна. И това мога да кажа беше пак добре, защото ми позволи да видя, как съм си сложила лемаво спирала, как сенките ми нямат нищо общо с дрехите ми и да, все още можеше на едната ми буза да се види отпечатък от циферблата на часовника ми, който явно докато съм проспивала двата часа се бе залепил за лицето ми.Нямам думи – късмета, радостта и щастието си бяха чукнали среща за моя сметка. Как ли да им обясня, че заведението е затворено? Пооправих се, доколкото можах, сетне се присъединих към четвъртия час – последният преди почивката, където бях доста по-жизнена – осъзнавах какво записвам и можех на няколко пъти да кажа със сигурност, че Макалистър Хол погледна към мен и всеки път се обръщаше обратно към тетрадката си с не скрита развеселеност, последния път едва не се задави…Ох, как ненавиждах Хол – правят си купони, подиграват се с недоспалите от тях…Хаха, много забавно, вътрешно се скъсвам от смях…Сега само да ми паднеше някое оръжие…ъъъ, да и баба ми щеше да се окаже права – щях да убия всичко живо…
”Добре, Лийланд, дишай…Тоя час свършва и отиваш на обяд, на любимата си пейчица.” – отново се самоуспокоих аз – става ми навик, дали да не напиша книга по въпроса?
Часът мина неусетно и следващото, което чух беше учебния звънец известяващ голямото междучасие за обяд…О, как копнеех за това междучасие щях да се настаня на любимата си пейка, да си слушам музика на МП3 плеъра ми, да отворя може би някоя книга – Пътеводителя вероятно…Аааах, любимата ми пейка.
При мисълта за нея скочих чевръсто от стола си, събрах по-бързо откогато и да било нещата си и се забързах към столовата, готова да си взема необходимата доза храна и да се насладя на спокойствие на необходимата доза социопатизъм. Да, днес беше кофти ден за мен…повече от всеки друг, но голяма работа…Хората са прави, макар да ги ненавиждам, трябва да мислим положително. Ето например сега – денят беше ужасен, НО…Смит я нямаше, което означаваше да не ми надува цял ден главата с нейните глупости и едва ли не да направи главоболието ми в момента съизмеримо с планината Ръшмор, друго – Трент също не го видях, не че исках де, защото ако това се случеше просто щях да го убия…Е, да видях брат му…но пък и той по чудо ми даде записките си. Хах, сега като се замисля, че аз съм си на печалба, бе!
Усмихнах се на себе си, твърдо убедена, че днешния ден не е, чак толкова лош и набързо завих към любимата си пейка…Точно тогава спрях на място и едва не изпуснах подноса с яденето си. Ама какво по…??? На пейката ми имаше човек? На моята пейка? Дявол да го вземе никой никога не сядаше на нея, защото беше най-отдалечената, най-мрачната и не приветлива пейка в цялото училище - точно затова я обичах. Ама сега на нея имаше някого – това трябваше да се проучи. Все още бях на сравнително далечно разстояние и ми бе трудно да разбера кой се е осмелил да оскверни моята собственост, пък и принципно на далече не виждах много добре – ето какво става като четеш много книги.
“Забрави за книгите, Лиланд, мисли за пейката.” – заповядах си аз и с бойна крачка се запътих към моето най-любимо в момента осквернено място. По средата на пътя ми се наложи да позабавя крачката, тъй като едва не разсипах подноса, който носех – поех си въздух сетне продължих. С всяка крачка все по-ясно различавах човекът на пейката ми. Първо: установих, че е мъж, второ, което хич не ми се хареса…разбрах кой е…МАКАЛИСТЪР ХОЛ…Сериозно, какво искаха Хол от мен – живеят срещу нас, не ме оставят да спя, а сега ми окупираха пейката…Човече, наистина ги мразех, много, ама много!!! Ускорих крачката още повече и спрях точно пред него, придобила заплашително изражение, докато той съвсем в свой стил си драскаше нещо на тефтера от вчера.. Поех си дълбоко дъх и започнах гневно:
- Какво си мислиш, че правиш?
- Седя на пейка, Айнщайн. – рече между другото той, без дори да ме погледне. Явно това, което пишеше, драскаше или там каквото си мислеше че прави беше по-интересно от мен.
- Да, на моята пейка. – тропнах несъзнателно с крак аз.
Тук той вдигна поглед, огледаме от глава до пети, сетне се заозърта и около пейката, прехапа важно долната си устна и рече:
- Ъм, никъде не пише твоето име.
- Моля??? Аз стоя на нея всеки ден…откакто съм в това училище.
- О, да бе…Преди две години не стоеше на нея. – обясни между другото той.
Стига бе! Макалистър беше прав – започнах да се усамотявам на пейката едва преди две години, малко след като той и брат му заминаха…Но как би могъл да знае???
- Как…
- Елементарно…Седях на нея всеки ден. – усмихна се патетично той.
- Ти? Ъъъ…но аз седя на нея вече две години. Харесва ми…Свикнала съм с нея…
- Аз първи я открих. – отново не ме погледна.
- Да, но ти замина…за щастие – последното го казах по-тихо. – И сега пейката е моя, ти изгуби правата си над нея.
- Какво каза? – той вдигна поглед от тефтера си и ме погледна изумено.
- Че си изгубил правата си над нея и тя сега е моя. – повторих последното аз.
- Не, преди това. – впи в мен ярко сините си очи той.
- Не знам за какво говориш…Но знам, че трябва да станеш. – Окей, знаех какво има предвид – това за “ти замина…за щастие”, но сега всеки знае че част от порастването е да отричаш какво си казал, защо аз да съм изключение?
- Първо: говоря за това “ти замина…за щастие” и второ: няма да стана.
Дявол да го вземе, добър е в тази игра, а аз имах страшно главоболие и идея си нямах колко още ще успея да се задържа на краката си.
- Това вече е прекалено…- изсумтях отново под носа си аз.
- Какво?
- Ааа нищо…чакам да станеш от пейката.
- Казах ти няма да стана.
- Човече, това е тъпо – караме се за една скапана пейка…Защо просто не станеш? – нервите ми почваха да се обтягат все повече.
- Да, тъпо е…Но пейката не е скапана и няма да стана от нея. – сви рамене той и се върна отново към тефтера си.
- Какво ви има на вас – Хол, честно…Едно на ръка, че сега живеете срещу нас, друго че заради тъпия ви купон снощи не можах да спя и трябваше да наваксвам първите два часа, а сега ми крадете пейката. – вече не издържах аз.
- Трент е вдигнал купон? – някак между другото попита той, все още залисан в драскането по тефтера си.
- О, моля те…ти също живееш там, не може да не си знаел…
- Е, предполагах. – сви рамене той – отново никакво внимание. – Точно по тази причина спах в старата ни къща. – усмихна се над тефтера си Макалистър.
- Че не сте ли я продали? – учудих се аз, за секунда забравила за пейката.
- Да, но още никой не я е купил. – ухили се отново на белите листи той.
- Чакай малко…промъкнал си се в бившата си къща???
- Е, не е голяма работа. – продължи да си драска.
Аз разклатих глава – осъзнавайки че Макалистър е по-пропаднал отколкото предполагах и реших да се върна на въпроса с пейката. Започнах по милия начин:
- Ще станеш ли от пейката…моля?
- Не!!!
- Е, стига де. – пак тропнах несъзнателно с крак. – Не може ли да се промъкнеш в нечия друга къща и да гепиш от там някоя пейка? – не се стърпях да кажа аз.
- Не съм крадец. – този път вдигна глава от тефтера, и ме погледна едва ли не обидено.
- Влизаш в чужди къщи.
- Преди тя беше моя. – обясни като чели това е съвсем нормално нещо – сякаш всички хора по света, които са напуснали домовете си и са се преместили в по-големи винаги се промъкват тайно и спят на пода на старите си къщи.
“Това беше извратено!!!” – заключих аз на ум.
- Това е извратено – споделих и на глас след секунда.
- По-извратено от това да тропаш гневно с крак, докато вдигаш скандали за някаква пейка?
- Точно в това няма нищо извратено. – засегнах се аз. – Това просто е моята пейка, когато вие заминахте… - тук се спрях, готова отново да кажа “за щастие”
- Хайде де, кажи го…”За щастие”
Аз извъртях театрално очи и продължих:
- Та когато вие заминахте…
- …за щастие. – прекъсна ме той, отново впил поглед в тефтера си.
- Примерно. Та след като се махнахте, аз започнах да стоя на тази пейка…Не знаех, че преди е стоял някой друг…Ти примерно.
- Да, иначе нямаше да припариш до нея нали? – вдигна този път сините си очи от листа Макалистър.
Аз реших да не удостоявам този въпрос с отговор, макар че ако трябваше да дам някакъв то той определено щеше да е “Да!”.
- Много ни мразиш, нали? – погледна ме изпитателно той, този път нямаше да остави въпроса си ей така без отговор.
- Не ви мразя. – процепих през зъби аз.
- Да бе…Както и да е. Но нека ти покажа, че не сме чак толкова лоши…ако въобще е възможно. – този път той каза последното по-тихо, но не достатъчно, че да не го чуя. – Нека ти предложа сделка… - аз го погледнах изумено, при което той поясни: - За пейката. – кимнах. – Ето как стоят нещата: който пръв седне на нея…за него си е. Съгласна?
- Искаш да кажеш, че ако утре примерно седна аз първа – тя е моя? – той кимна, но побърза да допълни:
- Но само до края на деня. Ако утре аз стигна пръв до нея…тя е моя. – ухили се ехидно Макалистър. – Та, съгласна ли си? Без повече скандали – пито платено?
- Хъм…- замислих се за секунда: в интерес на истината това си беше добра идея и не беше за изпускане, така че… - Окей, макар че ако ме измамиш кълна се ще докладвам, че си влизал взлом в бившата си къща. – предупредих го аз.
- Хах, не че ми пука. – захили се на абсурдната ми заплаха той.
- Е, хубаво. – рекох аз и понечих да се изнеса на някъде, ама къде по-точно след като в продължение на две години винаги бях стояла на тази пейка. Макалистър явно бе забелязал объркването ми, защото побърза да допълни.
- В духа на пакта предлагам днес седнеш тук. – рече той и направи място до него на пейката.
В съзнанието ми веднага прокънтя : “Няма начин!!!”
- Но ако искаш опитай да намериш друго място щом съм ти толкова противен. – махна пренебрежително с ръка той, сетне отвори нова страница от тефтера си и продължи да си драска, сякаш това въобще не го засяга.
Аз се поколебах за секунда, едва не изядох долната си устна в опити да измисля какво да направя…Да, Хол ме дразнеха, бях казвала и че ги мразя, ама все пак не ми щеше бъдещия джебчия Макалистър да си мисли, че ме познава, че знае какво си мисля или чувствам. Никой не знаеше, камо ли точно той. Огледах се предпазливо наоколо, сякаш ако седна до него това би значело да си разбия репутацията, която принципно нямах, но все пак някак не беше в мой стил да стоя с него на една пейка и не ми се щеше някой да ме види. След като се уверих, че съвсем очаквано тук няма никого, освен нас двамата малко непохватно седнах на противоположния на Макалистър край на пейката, на колкото се може повече разстояние от него.
- Между другото вчера се отбил до личния ми лекар каза че “Нямам краста” – обади се все така загледан в тефтера си той.
- Е, да не рискуваме. – върнах му го аз, сетне му обърнах гръб и започнах да се храня възможно най-бързо.
Макалистър обаче се оказа по-бърз от мен…Седя на пейката още около 5 минути, през които никой нищо не продума, сетне чух как затвори тефтера си припряно, изсумтя нервно и стана от пейката.
- Е, като чели печелиш пейката за себе си днес…социопадке. – седне побърза да се отдалечи от мен, преди да съм изтърсила още него.
Явно му бях скъсала нервите – че какво толкова казах в крайна сметка? Аз с всички говори така. Ъм, да и явно затова имам само един приятел – Смит и при това ми иде да я убия понякога. Е, голяма работа – ако сега това беше футболен мач на таблото щеше да пише 1:3 за мен. Има доста да си наваксвам. Но сега това не беше важно – щях да си доям обяда на спокойствие, на любимата ми пейка. Дам, друг път щях да разсъждавам върху факта, че Макалистър Хол ме наречеш социопадка…

Йейййййй, Алтернааа.
Мали, ама аз разказвала ли съм ви за алтелната? А...А? Как сестрата ми изнася 3 часов моно спектакъл до самия край...не, не съм? Олл, ами супер беше. Пре-скъпата ни авторак е не само супер-талантлив писател, ами и невероятан актриса, която може да засържи дори моето внимание за толкова дълго време.
Е сега...г-н Макалистър Хол...моят любим си от първия момент, в който чух за теб и такъв ще си останеш до края. Печеняга до гроб.
Офффф, ама това с пейкат не ви ли убива просто? Както си е спокойна..ще си се успокои на пейчицата си..и тряс Макалистър Хол е на нея....якУУУ. Милата Лий...тези Хол ще я убият и това си е, няма къде да се дене. Алтерната ис остава любимия ми разказ на сестрата(след този, който се водеше за подарък за РД-то ми..но тя все още не е довършила...но пък то е шедьовър вече и нямам търпение да се сети..) и няма къде да отиде. Еее...всичко тепърав започва, а аз съм мега ентусиазирана...и само Полс ме е чувала как вряскам по тела със разни стенания колко готино е всичко..е представете си ме и вие....ЗАЩОТО АЛТЕРНАТА МИ Е ЛЮБОВТА

Хм, поредната творба на Айрис, която ми грабна окото. Харесва ми, историята е много лека, приятна за четене и се изчита на един дъх. Новата част буквално ме съсипа, даже почнах да се смея на глас, когато Лий изпадна в истерия заради тази пейка - ще ме убие това момиче..толкова пък да е привързано към тази пейка. А тези Хол са за бой..как така ще правят купон и ще и пречат да спи? Лелей, ще и съсипят живота тези хорица. Определено мисля, че е в дълбока нервна криза и чакам с нетърпение да видя как ще се развие войната за ПЕЙКАТА

Ех, аз пак последна се включвам, но едното за сметка на другото Кое е другото Полс знае Така сега за историята... първо идеята на книгата много ми допадна. Развтието в училище, размислите на лир. героиня (ако така се казва), Аз-формата на изразяване, конфликтите, завръзките....няма какво да обяснявам, то на всички е ясно. В началото докато четях първите страници имах една престава за замисъла и за основните идеи, които трябва да предаде историята, но после като развитието се промени и започнаха един след друг да се нареждат събития си промених мнението. И смятам че историята е много колоритна и дълбока......поне такова впечатление остави у мен. И на първо място ме грабна реалността която се усеща като се чете. Полс мога да ти кажа че наистина ми допадна и много ми хареса. Не само от фенска гледна точка Пък и сега ми е адски любопитно как ще се развият събитията, какво ще стане и на кое ще наблегнеш като цяло, защото както казах ми направи силно впечатление.. хм уф незнам как да се изразя - комплексността на книгата, защото не е някакво леко любовно романче, а има нещо доста по-дълбоко и истинско. Мнението ми е че историята е много добра, даже прекалено добра за да се протаква писането й, затова се залавяй по-бързичко, все пак не ни дръж в напрежение!
ПС: Започвам да се чудя коя от двете ми е любима - Gossip Girl или AL_Terna Life ....

Аааа така....отново влизам незнам си кога ненавреме и всеки път си казвам, че си е заслужавало прочитането. Еми какво да кажа.....СИ Е. А сега да се захващам за комента. Градивна критика знам, че обичаш, но аз изпитвам трудности да правя такава, та затова ще я карам както си зная. Първо...това със поспиването в час повярвай ми до болка чак ми е познато, таа много ми хареса тази сцена със пропускането на двата часа. И после от Макалистър да си вземе тетрадата..от Макалистър. Споменах ли, че го обичам. Е, обичам го тоз човек. Радва ме много. Има такава доза мистериозност около него, пък и тея драсканици, които не знам какви са, ама ми е любопитно да разбера. Ааа..вече никога няма да гледам на пейките по същият невинен начин. Но често...не съм виждала големи зрели хора за пейка да спорят. Ама какво става когато два остри камъка се засечат...ами, да де, това, което си написала става. Искрено се израдвах. Между другото докато си четях си представях корт за тенис, на който двама тенисисти си подават топката и зрителите гледат насам натам. Таа, гледай пак какви асоциации. Нооо..много ми хареса. Искам още!!!

Chapter 3

Всичко се връща

І

Не съм сигурна как, но седмицата мина, след нея още една и още една и ето ти – цял месец…Естествено, имаше кой да ми къса нервите през всичките тези дни, че как иначе. Но смятам, че за никого няма да прозвучи като нещо ново, феноменално или поне малко интересно, ако кажа, че това бяха Хол.
На другия ден след като с престъпника Макалистър бяхме сключили пакт за пейката и си мислех, че сега всичко ще си дойде на мястото, за пореден път се убедих че няма такова нещо като “всичко да си дойде на мястото”. Какво всъщност се случи? Ами веднага след като би звънеца за обедната почивка, аз се изстрелях към пейката, за да разбера, че тя вече е заета…Макалистър се бе оказал по-бърз и на всичкото отгоре ми помахваше подигравателно с ръка за “здрасти”. Дали ми идеше да го накълцам на парченца и да го изпратя износ за Таджигистин…Ооо, да. Ама никъв шанс. И това не е всичко до края на месеца той продължаваше да бъде все така по-бърз от мен за пейката, което значеше аз да си намеря друго място за сядане…И да, в началото си харесах една друга пейка, но нищо не можеше да се сравни със старата и я зарязах. В крайна сметка се принудих да попълня тъпата молба на г-н Стивънс за ученическия вестник, само и само да седя на една на една маса с останалите от редакционния колектив…Това се случи в Петък. Още един противен ден от живота на Лийланд Баркър. Принципно нямах никакво намерение да стоя на една маса с тях, но когато видях, че Макалистър Хол отново е заел пейката, нямах друг избор. Естествено трябваше да търпя възможно най-неприятната компания, която някога сте виждали:
Нина Стюъртс – амбициозна мажоредка (много ясно блондинка), която бе решиха да учи в някой голям колеж и явно беше дочула, че ако е участвала в подготовката на вестника това би било само в нейн плюс. Та сега раздаваше заповеди като за световно и естествено караше останалите да се чувстват като долна паплач, само дето аз нея чувствах като такава, но това е друг въпрос.
Дариън Конрад – вероятно най-умния в цялото училище, тъй като участваше в клуба по шах, научния клуб и този по математика. От 10 първенства, на които се бе явявало училището той бе причината за 9 от победите. Иначе като визия беше доста симпатичен – чуплива тъмно руса, по-дълга от обичайното коса, светли очи, доста добра мускулатура. Вероятно ако не беше толкова nerd бих мога да заключа, че е готин. Като се сетя, че от няколко години само ме рънкаше да се присъединя към научния клуб…Аз много ясно отказвах. Там всичките са толкова изтръпнали – пъпчиви, очилати и говорят само за наука. Вероятно той беше най-нормалния там. Така че, не благодаря, не искам да потвърждавам, че съм зубър, пък и това определено не беше в моята специалност - мразя науката. Сега съм сто процента сигурна, че не може да ме понася, явно помислил че се правя на голяма работа и не искам да съм в тъпия им клуб, пък сега я ме виж – в ученическия вестник се набутах. Сто процента ще направи живота ми ад.
Кейти Янг – американска корейка, ако въобще има такова нещо. Та това чедо, беше ужастно дръпнато…Когато я питах нещо, ми се тросваше и въпреки че ми показваше какво се очаква да правя в крайна сметка пускаше и някой злобен коментар…Дам и тя не ме харесваше особено…всички сме изумени!!!
Норман Нилсън – с него поне се разбирах…Той беше супер весел човек и една ли не се оказваше свързващото звено между мен и останалите злобни хорица във вестника. Като външност се водеше хипер енергично рижаво същество, което вероятно дори когато спеше се хилеше истерично.
Дейвид Вон – той се падаше отговорник по изпълнение на работата във вестника. Доколкото бях дочула от 3 години се опитва да се докопа до редакторското място, и тъй като досегашния редактор завърши благополучно, неговата мечта се оказваше все по-постижима. Има ли смисъл да казвам, че и той не ме харесваше особено? Един вид за всички във вестника бях любимката на Стивънс и той ме беше уредил в техните редици…Както и да е, поне имах къде да обядвам, макар в кофти компания. Иначе въобще не съм лицемерна и егоистична…
Днес дори се отказах да проверявам дали Макалистър ми е взел пейката, сто процента беше, но в крайна сметка вече бях взела решението да не мяркам пред очите на Хол и да запазя нервите си цели за колежа. В крайна сметка Макалистър го виждах само на пейката и понякога в клас, когато бе решил да се появи за разнообразие. Що се отнася за брат му – той продължаваше да е все така досаден и да се мисли за повече от всичко и всички. След прословутия му купон, когато въобще не успях да спя той беше станал още по-известен сред гимназистите и естествено трупаше още нови фенки. И като казах фенки, как да не спомена прекрасната ми приятелка Смит, която се оказа, че е била на оня купон и държеше на дълго и на широко да ми разкаже какво е ставало там – не била стигнала до Трент, но попаднала на някакъв друг, с когато се били натискали и май ходели…Да, май…Точно три дни по-късно каза, че е срещнала нов, но не се отказа да говори за това чучело Трент. И сега като се замисля – беше си по-добре да стоя с хората от вестника, които ме ненавиждаха, отколкото с нея…Така че в последните няколко дни все по-доволно се присъединявах към масата на редакторския колектив. Ето днес…седнах си съвсем спокойно, търсейки с поглед Норм, тъй като без него си бях загубена – това значеше с никого да не разговарям по време на целия обяд. За моя почуда никъде не го видях…а принципно той беше труден за изпускане, винаги попадаше в полезрението ти с цялата тази жизненост.
- Норман е болен. – обади се между другото Дариън, без дори да ме погледне.
- Ол, ъъъм, това е лошо. – конфузно измънках аз, при което естествено всички се бяха направили че не ме чуват. Идеално, днес щеше да е много интересен ден.
След обедната почивка, през която никой не посмя да ми каже каквото и да било, въпреки факта, че Кейти уж случайно ме изблъска с рамото си, а Нина ме настъпи. Само любов и нищо друго. В крайна сметка всички се събрахме отново в кабинета по журналистика, в който се подготвяше новия брой на вестника. Когато и последния от екипа (това че по-горе изредих само 5 души не значи, че екипът беше само от толкова, просто те бяха по-важните, тези които се набиваха на очи) Дейвид пристъпи напред и с тържествен тон започна:
- Както знаете, Мик Бренан, предишния редактор на вестника завърши…и смятам че е редно да изберем нов редактор.
Аха – звездния миг на Дейвид…което ще рече пълно отегчение. Реших да огледам тълпата за разнообразие, игнорирайки глупостите му и за моя почуда забелязах, че Трент Хол е сред тълпата. Хъм! Явно нещо се е сбъркал, решил е, че тук е тоалетната и сега, когато е осъзнал къде е попаднал ще си излезе безшумно…Да, ама не…в следващия момент той пристъпи напред, заставайки лице в лице с Дейвид.
- Да, и аз смятам, че този вестник има нужда от нов редактор… За което веднага се кандидатирам. – издави той 24 каратовата усмивка.
- Много интересно предложение…обаче за поста могат да се кандидатират само хора, които участват във вестника…- без капка внимание му възрази Дейв.
- Аз участвам. – пак се усмихна той, докато някъде зад мен вече чувах въздишките на няколко момичета от тълпата.
Последните думи на Трент леко озадачиха Дейвид и той побърза да провери в списъка с членовете за неговото име. За негова и моя почуда беше там.
- Но, ти не си идвал на нито едно от нашите съвещания.
- Е, сега нали съм тук. – този път се усмихна на тълпата, след което последва вълна от стенания. – Аз казвам да гласуваме.
Тук Дейвид леко се притесни. Аз реших да огледам тълпата, за да видя и те ли също като мен не могат да загреят какво точно се случва в момента. Срещнах погледа на Дариън – той също идея си нямаше какво става. Върнах се към двамата бъдещи редактори, в очакване да чуя какво следва. Силно се надявах това да е някаква шега, тъй като не бих желала Трент да редактира това, което пиша…Той въобще знаеше ли как да редактира??? Искам да кажа – той нямаше място тук, може би на някой моден подиум, но в ученическия вестник и то след като Дейв толкова дълго и усърдно се беше борил за това място, човека беше чакал цели 3 години за него. Кажете ми сега, къде отиде справедливостта?
- Трябва да направим нещо. – чух до себе си познат глас, беше Дариън, придобил загрижена физиономия и недоволно впил очите си в развеселения от цялата тази работа Трент Хол. Вече можех да предположа, че подобно мен не му беше луд фен.
- Да, но какво…Искам да кажа. Гледай го какъв е – само по стенанията след всяка негова усмивка можеш да се увериш кой ще спечели, ако се изправят в честен двубой. – не скрих възмущението си аз.
- Може би ако съперник му бъде някой друг… - подхвърли събеседника ми.
- Да, бе и кой друг би се навил да бъде редактор? – развеселих се от абсурдното предположение. Ами да…това си беше мръсна работа, която за момента само Дейвид и както изглежда Трент искаха да вършат.
- Ти. – погледна ме сериозно той.
- Ооо, не…няма начин. – заклатих отрицателно глава аз. – Първо: не искам и второ: никой няма да гласува за мен, ти най-добре знаеш че никой не ме харесва.
- Не те харесват защото им се явяваш заплаха, не за друго. – обясни без да ме погледне той. – Просто няма кой да се изправи срещу Хол.
- Не, има…Ти? Защо ти не се изправиш?
Той не отговори, само ме погледна със искрящи пъстри очи, сетне се усмихна подмолно и каза на всеослушание:
- Защо не обявим конкурс за редактор? – всички погледи се впиха в мен и него. Дори Трент погледна насам и естествено, когато видя откъде тръгва всичко искрено се развесели.
- И защо ни е конкурс, това може да се реши още тук – има само двама кандидати, и всичко ще стане много по-бързо. – обясни важно Трент.
- Не са само двама. – възрази Дариън, при което аз усещах вече какво ще последва и побързах да кажа:
- Да, само двама са…
- Стига, Лийланд, не бъди свенлива… - прекъсна ме Дариън. – Дами и господа, третият кандидат Лийланд Баркър. – обяви той след което започна да пляска тъпо на унижението ми. Ехото от аплодисментите му отекнаха из цялата стая, докато всички присъстващи бяха впили невярващи очи в мен.
Сега вече ми ставаше ясно защо Дариан правеше всичко това…много ясно, за да ми отмъсти – още не беше преживял всичките години през които му отказвах да се включа в тъпия клуб. Най-накрая злобния блондин беше намерил начин да ме унижи публично. Прекарано…Точно си мислех, че всичко ще си тръгне по старому, дори с Хол като мои съседи, открадната пейка и приятелка, която не спира да мели за мекотелото Трент и ето сега отново се объркваше.
- Ами прекрасно…Тогава да гласуваме. Тук и сега. – настоя Трент, впил гневните си зелени очи в мен, явно опитвайки се да си спомни откъде съм му позната. Предполагам след секунда загря, защото веднага смени изражението на леко изумено, след това подигравателно и накрая го закова на ехидна усмивка с злобен поглед.
Нямаше как…Дариън ме забърка в това и той трябваше да ме измъкне от него. Ето защо побързах да го потърся като се огледах наоколо, но той беше изчезнал, на някъде…Залутах се с поглед из тълпата, за да го открия застанал до Дейвид Вон и обясняващ му със сериозен вид нещо. Прекрасно, ако сега Дейв се разхили поне ще знам за какво си говорят – за мен. Но не – разговора беше доста разпален, с бурни ръкомахания, вероятно и реплики на висок тон, които се губеха из шумотевицата в кабинета.
- Хъхъм… - прокашля се Дейвид, престъпвайки напред към мястото, на което сега стоеше Трент. – Искам да ви съобщя, че аз се оттеглям от поста. – с мъка рече той, гледайки ядосано към Дариън, който си пробиваше път през тълпата към мен. – О, да само ми ела…
- КАКВО? – започна да се чува отвсякъде. Шумотевицата стана още по-голяма.
- Ами прекрасно, значи сме само двама. – изсумтя недоволно Трент. – Възможно ли е другия кандидат да излезе напред, така че всички да го видят. – Да изляза, той луд ли е? Ох, Лийланд какво си задаваш тъпи въпроси – не е луд, просто е самодоволен и иска да те унижи и какъв по-добър начин от това да те изкара най-отпред така че всички да те видят. А, не…тази нямаше да я бъде…
- Върви. – подкани ме, вече застаналия до мен Дариън, докато аз го гледах невярващо. На него му стана ясно, че няма да мръдна, затова ме избута на сила от тълпата. С леко препъване аз излязох напред и недоволно застанах на колкото се може по-далечно разстояние от Трент.
- Да гласуваме. – извъртя важно очи моя съперник. – Който е за…- мъчеше се да си спомни името ми, но сетне се отказа и довърши с… - …нея, да вдигне ръка.
Само една ръка разцепи въздуха в кабинета – тази на Дариън. Аз затворих очи, опитвайки се да преглътна срама, убеждавайки се, че скоро всичко ще свърши. Както всеки предишен ден от живота ми и този щеше да мине… Сетне пак ги отворих, за да видя, че към първоначално самотната ръка на Дариън сега се бяха присъединили още няколко…и то не кои да е – бяха на членовете на вестника, дори самия Дейвид гласува за мен, макар да беше с все така кисела физиономия. Те бях последвани от още няколко души и така грубо казано гласовете ми прераснаха в половината от присъстващите.
- Хъм. – не скри изненадата си Трент. – Добре, който ще гласува за мен. – другата половина от ръцете веднага се заковаха във въздуха. – Това не може да е на добре. – чух го да казва под носа си аз.
- Ами ясно е…Ще има избори за редактор. – излезе важно напред Дариън, при което Трент започна да му мята камшичени погледи, изпълнени с ярост.
- Не мисля че…
- Да, Трент, знаем че не мислиш много, много. – усмихна се моят злобен добродетел и заставайки между нас двамата ни, преметнал по една ръка през рамената ни, уж приятелски каза – Обявявам седмицата на изборите за редактор на "Тийн навигейтър”, за открита! – тук гръмнаха бурни аплодисменти ,след което Трент побърза да избута ръката на Дариън от себе си и местейки гневно погледа си ту към мен, ту към него с глас така че никой друг да не чуе рече:
- Не знам каква игра играете вие двамата…Но едно ще ви кажа: няма да го бъде. – след което се врътна и излезе под съпровода на аплодисменти и въздишки.

ІІ

- Дариън… - спрях го аз, преди да се е измъкнал, без да ми даде обяснение.
- Да?
- Как така “да”? За какво беше всичко това? Ако искаш да ми го върнеш заради научния клуб това не е начина. – настоях аз.
- За кое?
- О, моля те…Ти нагласи всичко – аз да бъда кандидат, Дейвид да се откаже и сега няма да се учудя ако накара половината от тук присъстващите да гласуват за мен….Ако това е отмъщението ти, не струва. – ядосах се аз.
- Слушай, нямам за какво да ти връщам. – сви рамене той. – Това за клуба си беше твоя работа, твой избор…Аз не мога да те съдя.
- Тогава за какво е всичката тази лудост?
- Връщам услуга на един познат. – намигна ми той и се изгуби бързо в тълпата, която вече бързаше да излезе.
“Мамка му, защо все аз?” – беше единственото, което ми хрумна.
- По-късно ще те намеря да обсъдим кампанията ти. – появи се за малко Дариън и пак изчезна. – Супер, и кампания ще имам…
Идеално, просто идеално. Какво още можеше да се случи? Не исках и да знам отговора на този въпрос, затова направо се отправих към следващия ми час. Имахме при Уолтърс…За щастие онова контролно, от което се отървах с разкървавен от самата мен нос мина успешно. Вероятно я мързеше да мисли нещо по-гадно и ми даде следващата седмица същия въпрос като на Трент, който между другото имаше 4 от него – идея си нямам какво е писал. За щастие още нямаше много хора в стаята и аз бързо заех изходна позиция на първия чин, така че да не гледам гърбовете на никого от моите любими съученици. Точно седнах и от вратата се зададе Макалистър Хол, естествено не вдигна глава от тефтера, който държеше в ръка, а направо се насочи към чина си. От има няма месец се канех да му върна онази тетрадка, която ми зае, когато заспах в клас, ама все не ми се отдаваше възможност, главно защото въобще не исках да го виждам. Но тъй като днес така или иначе се бях унижила достатъчно какво ли беше още малко към общото? Станах предпазливо от чина си, държейки в ръка тетрадката му, поех си въздух и тръгнах към него.
- Нося ти тетрадката, с която ми услужи. – рекох аз, оставяйки му я в края на чина.
- Крайно време беше. – без да вдига поглед от тефтера си рече той.
- Ахъм. – съгласих се аз, въртейки се на петите си, готова да си тръгна.
- Между другото имаш моя глас.
- Моля?
- На изборите за редактор. – този път ме погледна.
- Ама…как…
- Новините се разпростират бързо.
- Това не беше ли за клюките?
- Все тая. Имаш моя глас.
- Да не би да искаш да ми кажеш, че ще гласуваш против собствения си брат? – учудих се аз.
- О, правя го за негово добро. Ако и тук спечели самочувствието му ще се вдигне съвсем до небесата.
- Какъв добър брат. – изсумтях аз.
- Правя опити. – тук отново понечих да си тръгна, когато Макалистър пак се обади. – Защо вече не идваш? – аз го погледнах неразбиращо. – На пейката? – помогна ми той.
- Ами осъзнах, че никога няма да те надбягам. – през усмивка обясних аз. – Значи все пак е забелязал, че съм се отказала.
- О, аз не бягам повярвай ми…Просто никога не влизам за последния час преди обедната почивка. – усмихна се ехидно Макалистър. – Ето каква била работата.
- Това е не честно.
- Живота също. Свиквай!
- Хъм…
- Какво “хъм”?
- Мислех си, че би ми било по-лесно да не те харесвам ако гласуваш за брат си. – изказах мислите си глас аз.
- И как да гласувам за него, когато прави тъпи неща като тези… - посочи ми той с глава да се обърна. Момента беше съвсем подходящ – Трент точно разкъсваше една от тетрадките ми, лист по лист. Не ми трябваше друга покана и веднага се запътих ядосана към него.
- Какво правиш, идиот такъв? – опитах се да издърпам тетрадката си от него, но тъй като беше по-висок от мен я вдигна по-високо и аз не можах да я стигна.
- А ти? – в очите му горяха заплашителни пламъчета.
- Моля, в момента нищо не правя, искам си само тетрадката. – пак опитах да се докопам до нея, но напразно – той отново си вдигна ръката по-високо.
- Защо ти е да се кандидатираш? Нарочно ли? – изсъска той. – Нима си мислиш, че можеш да ме победиш? Ако е така – въобразяваш си… - изхили се сатанински той, давайки ги пример на компанията му да го последва.
- Така ли? Тогава защо сега си тук? Ако не бях заплаха, не би имало нужда ти да се правиш на мъж в момента, не е ли така? – погледнах го злобно аз.
- Ууу, това заболя.
- Не, ако имаше сърце, щеше да те заболи.
- Я, да видим за какво ти е тази тетрадка, че то в нея няма нищо интересно – уроци. – Трент пак се изхили ехидно, призовавайки глутницата му да го последва. – И къде ще я прибереш? – той вдигна от земята чантата ми, преди да успея да издърпам под носа му. – Тук ли? – размаха чантата ми той, сетне сложи в нея тетрадката ми и някак между другото я изхвърли през отворения прозорец. – Упс! Твоята ли чанта беше това?
Тук вече не издържах и се хвърлих върху него. Той явно не го очакваше, защото залитна назад, заедно с мен върху него. И двамата се строполихме на земята. Той се опитваше да ме удържи, докато аз се опитвах да го ударя възможно по-силно.
- Толкова ли си дива и в леглото? – захили се той, точно когато юмрука ми полетя към лицето му.
- Какво става тук? Бързо разпръснете се… - отекна из стаята гласа на Уолтърс, придобил истерични нотки. – Вие двамата ставайте. – нареди гневно тя.
Аз се изправих заваляйки се, докато партньора ми се изправи държейки се за носа – май му го бях разбила.
- Какво си мислите че правите?
- Той ми изхвърли раницата… - опитах да се оправдая аз.
- Не ме интересува. – кресна тя. – И двамата сте наказани. – сетне отиде до бюрото си, извади бележките за наказания, написа набързо две, откъсна ги и ни ги подаде. – Отивайте веднага!!!
- Но…
ПРАС – Трент заби рамото си в мен на излизане.
- Не искам ново наказание, краво. – изсъска той.
Аз все така неразбираща какво става, но наравно с това и много ядосана го последвах. На излизане видях Макалистър – не беше мръднал от мястото си, и отново си драскаше нещо, сякаш до преди малко не беше имало никакъв бой в стаята.

ІІІ

Трент крачеше като обезумял пред мен, без да си помисли дори за секунда да се обърне. Можех само да предположа колко бе ядосан в момента, тъй като аз бях тройно повече ядосана от него. Той в крайна сметка нормален ли е? Къса ми тетрадката? Хвърля ми чантата през прозореца? И всичко това заради едни тъпи избори за редактор на ученическия вестник? Трябва да се шегува!!!
Той рязко зави в коридора в ляво, продължавайки все така да бърза към кабинета, в който по традиция държаха всички провинили се през деня. Тук трябва да кажа – Радвам се, че не каза да дойдем в Събота…обикновено точно това беше наказанието на Уолтърс.
Трент спря пред някакъв кабинет, поколеба се за секунда, сетне натисна внимателно дръжката, влезе в стаята и затвори след себе си най-нагло, знаейки че аз съм точно зад него. Окей, прави каквото си знаеш, нали ти разбих носа, това ми стига.
Аз също се спрях пред кабинета и за разлика от него въобще не се поколебах, а натиснах дръжката…само дето тя не поддаде, беше заключено. Хайде, стига бе, нали това чучело туко що влезе! Някъде отвътре се чу шум като от превъртане на ключове, сетне вратата се отвори и пред мен се появи г-н Нийл – дребен, възпълен мъж, с тъп влажен поглед, оредяваща коса и вечно кисела физиономия. Вероятно заради последното го бяха оставили отговорник на кабинета за наказанията…Принципно каквото и да станеше той въобще не се трогваше – е, може би лицето му само ставаше по-кисело от обикновено, но в повечето случаи апатията му беше хоби. Според една моя теория дори един ученик да извиеше врата на друг пред очите му, той само щеше да премигне отегчено и да каже нещо от рода на “Върви в кабинета за наказанията”. Та сега именно тази карикатура на човешкото безразличие гледаше с не скрита неприязън право в мен, седне обърна глава към вътрешността на стаята и се провикна:
- Г-н Хол, не смятате ли, че беше леко казано не уместно да заключвате вратата, когато след вас е идвал още един ученик? – И от мястото, където стоях можех да го чуя как изсумтя…Ох, как го мразех в момента!!! Поправка- искам да кажа във всеки един момент.
Аз припряно пъхнах бележката от Уолтърс в ръката на Нийл – човека само вдигна една вежди седне безразлично добави:
- Е, като гледам вие двамата се познавате, така че смятам ще е справедливо да седите заедно.
- КАКВО??? – попитахме в едно аз и Трент, който така се изправи от чина на който седеше че той изскърца неприятно и се премести с цяла педя напред.
- О, не ме карайте да повтарям. Г-це Баркър заемете мястото си при г-н Хол…
- Е, стига де…Цялата стая е празна, не може ли да седне някъде другаде? – едва не кресна Трент.
Чак тогава аз забелязах, че в стаята бяхме само аз, той и още един провинил се ученик, който всъщност беше Били Пърлс, който редовно си поспиваше в часовете и все го наказваха…Та и тук не правеше нещо по-различно, само дето този път спеше на спокойствие Е, поне докато тази откачалка Трент не се развика като селянин.
- Само едно ще кажа, г-н Хол… - започна вяло Нийл, вдигайки високо своя кочан с бележки за наказания. – Ново наказание?
Трент го погледна злобно, усмихна се ядно, задържайки думите, които напираха от устата му да излязат, сетне с лек поклон седна на мястото си. Веднага впери поглед в прозореца отвън. Супер – аз не те виждам, ти не ме виждаш, всички са доволни!
- Г-це Баркър, специална покана ли чакате? – впи в мен воднистите си очички Нийл, след което ми направи жест да седна на предназначеното за мен място. Аз му се усмихнах недоволно и забързах през редиците към чина, на който седеше Трент – за втори път през тази година ми се налагаше да стоя с него на един чин. Първия път поне не трая дълго – разбих си носа и се ометох от часа, ама сега? Абсурд да го направя – в крайна сметка щеше да е доста подозрително два пъти подред, пък и сега нямаше ученици пред мен, които да ме прикрият докато си разбивам носа…Е, не е ли късмет моята работа?
Свлякох се на чина непохватно и се загледах в другата посока, обмисляйки най-добрия начин да се отърва от цялата тая работа с изборите, в която ме набърка Дариън. Хъм, още един човек за убиване. Както и да е…Имах на разположение цял час да проклинам всичко и всички, тъй като обикновено в този кабинет нищо друго не се прави освен да лапаш мухите докато преподавателите си въобразяват, че всъщност си останал на саме с мислите си и си си взел поука от цялата тази работа. Естествено мен не ми бе проблем да мълча цял час и да мисля върху “поведението” си, там беше работа че още ме гонеше нервата и не ми беше до размисли точно сега. В крайна сметка повече от половината време мълчах, слушайки как Трент негодува под формата на стенания и сумтене, но вече не се издържаше.
- Това беше тъпо. – изсумтях аз.
- Стоя на един чин с теб, много ясно че е тъпо. – рече тихо Трент, продължавайки да гледа през прозореца.
- Говорех за това, което направи днес. Нямаше нужда от него, не сме в детската градина.
- Тогава спри да правиш детски номера. – през зъби рече той.
- Моля? Ти си този който се държи детински. – продължих аз със снишен глас.
- О, да? – той се извъртя рязко към мен, зелените му очи се впиха в душата ми. - И ще ми кажеш, че тая работа с кандидатирането за редактор не е детинска? – аз се ококорих. – О, моля ти се…Досега не искаше да ставаш редактор и изведнъж реши да станеш…Това са пълни глупости!!!
- Все още не искам…тъпия Дариън…Но това е без значение…Не аз, а ти реагираш детински – в крайна сметка няма причина да се държиш по този начин, освен ако не се смяташ застрашен… - той нервно обърна глава на страни. – Чакай малко – усетих се аз. – Да не искаш да ми кажеш, че виждаш в мен някакъв сериозен опонент? Човече, аз самата не виждам в себе си сериозен опонент.
- Защо просто не млъкнеш! – повиши несъзнателно глас Трент, като привлече вниманието на Нийл към нас.
- Г-н Хол, да не би да искате да споделите с нас нещо? – размрънка се отговорника.
Трент вдигна поглед към него, усмихна му се сухо и отвърна злъчно:
- Не, сър, просто се задавих, сега вече съм добре.
- Хъм. – изсумтя Нийл и безразлично се върна към бумащината на бюрото си.
- Слушай…не съм искала да се кандидатирам…
- Ами?
- Така се случи…един вид натопиха ме. Нямам никаква вина…
- Да бе…ти все нямаш вина. Сигурно и за онова контролно при Уолтърс не беше виновна, както и за това наказание…
- Ти ми изхвърли раницата! – този път аз подвикнах.
- Ти ми разби носа! – върна ми във същия тон той.
- Заслужи си го!
- Тъпа крава!!!
- Самодоволно копеле!!!
- ТИШИНААА!!! – надвика ни Нийл, при което и двамата веднага млъкнахме и вперихме погледи в него. – Като гледам, вие двамата май имате доста за изясняване и каква по-добра възможност от това да го направите тази Събота.
- Неее, ти луд ли си? – Трент вече не контролираше емоциите си.
- Хъхъм…- прокашля се Нийл. – Искам да кажа всяка една Събота до края на срока.
- Какво? – този път аз не се сдържах. – Е, не това е прекалено!
- Разбирам искате заедно да работите по проект докато сте тук, прекрасно. Когато тази Събота дойдете ще ви възложа такъв. – обясни без всякаква емоция Нийл, главно защото нямаше емоции де. Иначе съм убедена че бе ядосан до Бога.
- А… - започна Трент, при което аз го сръчках с лакът да мълчи, преди злобния гном да ни е възложил още нещо – неприятно и отвратително.
Точно тогава звънеца удари. Били Сънливеца, както го знаеше цялото училище се разсъни, вдигна глава, прозя се доволно и сякаш ние не бяхме в стаята си излезе като първия пич. Аз и Трент се гледахме на кръв, докато Нийл в духа на обичайната си вялост допълни:
- С вас ще се видя тази събота…Хъм, това ще рече утре. Бъдете точни. – сетне направи жест към вратата да се омитаме, че вече сме му писнали, като същевременно лицето му остана все така безизразно.
Трент нещо изсумтя и побърза да излезе…Аз от своя страна реших да опитам актьорските си умения за пореден път…Надявах се с малко умела шарада да заблудя таласъмоподобния Нийл и да се измъкна чистичка от това наказание.
- Ъм, г-н Нийл…
- Да, г-це Баркър?
- Ами исках да ви попитам дали е възможно да отсъствам от наказанието. – никаква емоция от негова странна – Егати, гранита!!! – Разбирате ли, оказва се че баба ми от Айова е болна и утре ще ходим да я видим със семейството ми.
- Много мило от ваша страна.
- Ахам.
- Но наказанието остава в сила…При това съм наясно, че нямате баба в Айова. – сряза ме той, сетне сякаш вече бях излязла почна да си реди папките по бюрото.
Окей, тоя човек беше гад…по-голям от всички останали в това училище. Искам да кажа всички останали учители в това училище. Тъй като приза в тази категория за ученик отиваше директно при Хол – тези добри хора, които живееха за да ме нервят. Не ми оставаше друго освен и аз да се изнеса недоволна от кабинета му…Всичко беше ясно – утре щях да съм отново в училище.

Излязох объркана от кабинета на Нийл, запътвайки се към следващия ми час, където и да беше той.
- Хей, Лий! – чух някъде зад себе си и се обърнах все още зашеметена от срещата с беземоционалното паве в кабинета. Отне ми няколко секунди докато разбера, откъде всъщност беше дошло. Едно русо съществото, с широка усмивка идваше към мен, по-доволно от всякога. – Казах ти, че ще те открия. – рече усмихнато Дариън.
- Ох, моля те…сега не ми е до теб. – срязах го аз и се запътих към шкафчето си..
- Да, чух…Сбила си се с Трент…Разправят, че е било брутално, жалко че съм го пропуснал. – сви рамене той. – Нека поговорим за кампанията ти…Аз лично се заемам с нейното реализиране.
- Знаеш ли, защото направо не се кандидатираш ти? Така и така ти ще правиш всичко и като стана дума – Защо ме забърка в това?
- Казах ти – връщам услуга.
- На кого?
- Не е важно. – махна с ръка Дариън като побърза да смени темата с друга. – Мисля да започнем подготовката за кампанията ти още утре.
- Наказана съм. – изпуфтях аз. Точно бях стигнала до ученическото си шкафче и сега прибирах някой не нужни учебници в него.
- Не си ли вече големичка за наказания? – скептично попита той. Вероятно бе решил, че нашите още ме наказваха – не че това би било проблем за моята майка, какъвто е цербер.
- Не…С Трент се скарахме в кабинета за наказанията и Нийл с цялата си злоба ни наказа да идваме всяка събота до края на срока, като същевременно ще работим по някакъв проект. – прибрах и последния не нужен учебник и изтрясках вратата на шкафчето ми с все сила.
- О, вие двамата наистина не можете да живеете един без друг, а?
- И идея си нямаш.
- Е, хубаво…Наказанията в Събота са до обяд, така че следобед си свободна. Ще мина да те взема… - в движение рече Дариън, докато се запътваше към следващия си час.
Аз ли съм зле или това прозвуча като среща? Разтресох рамене да се съвзема. Въобразила съм си...Така де, кой би искал да излезе с мен? Нямаше логика просто…Е, ще се придържам към твърдението че бълнувам. Вперих поглед напред и си поех дълбоко дъх – О, да определено бълнувах, защото виждах как Макалистър Хол идва право към мен. А, не достатъчно Хол за един ден!!! Аз стиснах здраво учебниците, които бяха останали в ръцете след прибирането на останалите и точно преди той да спре пред мен и да изтърси нещо съвсем нямащо смисъл, каращото те да изнервяш докато го търсиш и да се питаш какво всъщност искаше да каже аз се врътнах и забързах към следващия ми час. Не се обърнах нито веднъж – не исках да знам как е възприел тази ми реакция, но съм сто процента убедена, че при следващия ни злополучен разговор ще ми даде да разбера…Та както казах…Стига Хол за днес.



Събота. Дали я мразя, подобно всичко останало? Учудващо…не! Но точно днешната…ооо, да! Така де, ако и вие трябваше да полагате наказание на едно с Трент Хол също щяхте да я мразите…а може би не, вероятно и вие щяхте да сте някой от феновете му…което вече ме кара да ви мразя…Пак преувеличих, да ви ненавиждам искам да кажа…Все пак мразя само един човек…Себе си. Само не ме съжалявайте, това би ме накарало да ви ненавиждам още повече…Но както и да е…Факт беше, че тази събота се наложи да стана рано и което не беше достатъчно гадно като допълнение трябваше да видя онова проскубано нещо на име Трент…Виждах го всеки ден, все пак живее срещу нас, просто се надявах да не от толкова близо като днешния или още по-малко се молех да не говоря с него…Но просто нямаше начин…Или той или Нийл…Кое ли беше по-малкото зло? В случая не мисля че имаше такова. Поне си върнах чантата от вчера…Някой, който и да беше той я бе оставил в шкафчето ми след часовете, за което съм му много благодарна…Е, сигурно по-късно днес щях да му благодаря, защото кой друг освен Дариън би ми върнал чантата? В смисъл че вероятно той засега беше единствения, който се отнасяше човешки с мен, макар да ми правеше само мечешки услуги и все пак можех да усетя, че не е с лоша умисъл…просто връща нечия услуга. Ах, да само на разбера чия и този човек ще му се наложи да си плати. Но да се върна на факта, че чантата ми жива и здрава е отново при мен – не мисля че бих могла да живея без нея: побира всякакви боклуци и понякога дори се изумявам какви неща се мъдрят в нея. Та именно тази същата чанта преметнах през рамо и се запътих към вратата. За щастие майка ми слабо я интересуваше дали съм наказана или не, в крайна сметка щеше да последва коментар от рода на “Ами заслужила си си го”, след което щеше да свие рамене и да се върне към обичайната си работа. Така че за нея днес беше най-обикновен ден, дори не съм сигурна че знаеше че е събота – казано с две думи дори не забеляза, че излизам.
И точно когато излизах от вкъщи с ясната умисъл, че имам още около 15–на минути, на които блажено да се наслаждавам без присъствието на Трент…ето че съдбата отново си правеше шеги с мен.
Първото нещо, което видях след като излязох от входната врата в 8 сутринта беше именно Трент, който излизаше от своята входна врата отсреща. Двамата се гледахме няколко секунди недоумяващо със смесица от ярост и отвращение. Тогава вратата се отвори за втори път и на нея застана някакъв мъж на средна възраст, загърнат в тъмно син халат, с чаша кафе в ръка и някаква незнайно откъде появила се блага усмивка. Имаше оредяваща кестенява коса и очила с правоъгълна форма, увиснали на носа му. Вероятно това беше доведения му баща.
- Забрави си ключовете. – протегна той свободната си ръка, в която се мъдреха някакви ключове.
Трент не каза нищо, сви безразлично устни и ги взе като се усмихна вяло на мъжа. – Ясно, Трент не харесва особено новия си баща…Първоначално това ме накара да се усмихна ехидно на себе си, но после подобно всеки път се смислих и ми стана ужастно гадно за него. В резултат на това моментно разчувстване въобще не бях усетила, че съм вперила тъжен поглед в мъжа с халата и вероятно нямаше и да се усетя, ако той самия не каза:
- Трент, я виж съседското момиче също отива някъде. Защо не я закараш? Може да сте в една посока. – мило предложи мъжа, докато аз – окопитила се веднага след това абсурдно предложение се направих, че нищо не съм чула и тръгнах пеша към училище. – Хей, чакай… - провикна се той след мен, при което нямаше как – спрях.
- Не, Дейвид…- опита да каже Трент, но късно.
- Трент може да те закара. – усмихна се мъжа, след което отпи спокойно от чашата си с кафе давайки знак на доведения си син да направи нещо по въпроса, докато той самия гледаше с кисела физиономия към мен, вероятно задавайки си почти Шекспировия въпрос “Не можа ли да излезеш по-късно, краво такава?”.
Аз естесвено стоях като препарирана и не знаех какво да кажа…Ясно беше, че това Трент да ме закара е не само немислимо, ами и абсурдно и просто нямаше начин да стане. Но очевидно самия Трент не искаше да води повече какъвто и да е разговор с доведения си баща, затова се усмихна мазно и рече:
- Да, разбира се, ще я закарам.
Сетне се качи в колата си, припряно запали двигателя и даде на заден, за да изкара колата от алеята на гаража…След като колата беше изкарана, под зоркия поглед на татко № 2, Трент натисна здраво педала на газта…Колата така бързо потегли, че нямаше как да си не помисля, че ще ме подмине нагло, точно когато той наби спирачки пред краката ми, изкарвайки ми акъла. Аз си поех дълбоко въздух, тъй като въобще не очаквах подобно действие от него – за него бе по-специфично да опраши с мръсна газ, не да следва препоръките на татенцето. Трент нищо не каза, беше ясно какво трябва да направя – да се кача в колата естествено. Това и направих…Така де исках този ужас да свърши възможно най-бързо и колкото по-скоро толкова по-добре.
Бързо се настаних на седалката до Трент и тъй като той все така мълчеше, което не ме притесняваше чак толкова – изглеждаше по-интелигентен в крайна сметка, но някак ми се виждаше не типично за него и реших, че цялата работа идва от това, че не съм си сложила колана. Крадешком погледнах към спътника си, той все така нищо не казваше, дори не ме поглеждаше…примерно само и само да ми даде някакъв пренебрежителен жест, че да си сложа колана, но не – нищичко. Както и да е…аз все пак реших да го направя с надеждата това мълчание да бъде поне малко нарушено от двигателя на колата най-вече. Преметнах колана през мен и го закопчах в очакване да потеглим.
- Карай внимателно. – чух не далеч от нас татко №2 да се провиква. – И не бъди много груб с онова момиче, което ти е изкарало наказанието, чу ли!
Я, пак!?!
Можех да видя как Трент се ухили доволно при думите на втория си баща, след което облиза самодоволно устни и се провикна на свой ред:
- Стига да не си го проси, Дейвид. – сетне запали двигателя, съвсем на време, че да заглуши следващата реплика на пастрока му и натисна здраво педала на газта.
Пътуването мина в мълчание…Без това нямах желание да говоря с него – Виж го ти, беше казал че аз съм виновна за наказанието му…Всъщност той го изкара, аз бях виновна само за проекта, по който щяхме да работим…И после как да не се ядосва човек? Не усетих кога точно пристигнахме, защото както вече бях споменала училището беше на близо и без пътуване с кола, но липсата на шума от двигателя беше така добра да ми го напомни. Веднага щом осъзнах, че вече сме на паркинга на училището бързо откопчах колана си, взех раницата си и излязох от колата. Трент не ме спря. Отивахме на едно и също място, но в интерес на собствените ни репутации, каквито и да бяха те искахме да отидем по отделно.
Аз вървях бързо по коридора, без дори за секунда да се обърна…стигаше ми да знам, че точно след 5 минути Трент щеше да се появи след мен, разваляйки цялата идилия на наказанията. Така де те по традиция са досадни, изморителни и ти се гади от тях на всеки 15 минути…Но с Трент Хол в една стая, изпълнявайки едно и също наказание – нямаше начин. В най-добрия случай щяхме само да се избием като предишния ден и да ни накажат отново (да сме обективни – никое училище не би изключило възпитаниците си в последната година преди завършването им – пък и в случая ние бяхме добри ученици). В крайна сметка поне нямаше да умра от скука…Дааа, около Хол винаги е забавно…
- А, г-це Баркър…вие сте тук. – отбеляза очевидното Нийл, тъй като въобще не бе видял кога съм влязла, и седнала на чина срещу него. – А, г-н Хол?
- Тук! – влезе по-усмихнат от всякога Трент през вратата и се настани на другия чин до мен все така развеселен и доволен от околния свят, та чак ми идеше да го ударя с раницата си в лицето, но пък от друга страна тя точно се бе върнала при мен и не исках отново да се разделям с нея.
- Хъм… - изсумтя в съвсем негов си стил Нийл, сетне леко се надигна от статичното си положение – прегърбен над бюрото, пое някакви папки които лежаха върху бумащината му от вчера, която като чели никога не спадаше, след което на бързо хвърли поглед върху съдържанието им, върна няколко на първоначалното място и така в ръката му остана само една. Той огледа и нейното съдържание внимателно, уверявайки се, че всичко е така както би трябвало да бъде, сетне я остави на чина пред мен. – Това е задачата ви по време на наказанието. Разгледайте я. – без всякаква емоция в гласа рече той. Мисля че дори да се задавеше нямаше да разберем, защото вероятно би звучало точно като нормалния му говор…
Аз взех папката и я отворих пред мен, при което Трент направи някакъв жалък опит да привлече вниманието ми с традиционното на всякъде по света “прокашляне”, при което аз въздъхнах и протегнах ръцете си така че и той да вижда написаното в нея.
- Когато сте готови с обсъждането на темата, се чувствайте свободни да отидете в библиотеката. – обясни отегчено Нийл.
- Не бързаме особено. Нали ще идваме и другата събота така или иначе. – не скри раздразнението си Трент, който въпреки всичко продължаваше да се хили доволно по неизвестна за мен причина.
- Да, така е…Другата събота отново сте тук, г-н Хол, но… - тук направи някаква мелодраматична пауза, в която нямаше никакъв драматизъм просто защото Нийл нямаше никакви емоции. - …тогава ще ви дам друга задача.
- Какво? – и двамата примигнахме невярващо срещу него, докато възпитателят въобще не се трогна от физиономиите ни и продължи да си реди бумащината по бюрото.
- Та, както казах…Когато сте готови вървете в библиотеката. – измрънка с типичния си монотонен тон той.
Двамата с Трент се спогледахме за секунда и двамата бяхме на едно мнение, че Нийл съвсем е пернал, защото това което се намираше в папката беше проект за реферат от най-малко 20 страници, които не можеха да бъдат подготвени за един ден, дори да имаш на разположение 1000 хипер мощни компютри и най-модернизираната библиотека на света. В случая – ние нямахме компютър, дори един и разполагахме с училищната библиотека, която леко казано за нищо не ставаше.
- Сър, къде ще наберем тези страници? – обърна се към него Трент – на лицето му все още се четеше мистериозната развеселеност.
- На компютър разбира се. – каза това сякаш в стаята има 10 свободни компютри, които да ползваме.
- Да, но тук няма компютри. – отбелязах кисело аз.
- В библиотеката има. – измрънка вяло той, продължавайки да си трупа папките разсеяно без всякакво желание и нужда.

А, да в библиотеката имаше компютри, как ли не се бях сетила за това? Ами ето как – ако на това там му казваха компютри – не само бяха трошки, извършваха бавно операциите, ами ако се опиташ да правиш повече от едно нещо с тях блокираха напълно. Не ставаха за нищо. Аз обаче нямах нерви да споря с безчувственото човекоподобно, затова станах от чина, взех си раницата (никога повече нямаше да се разделя с нея) и си излязох от стаята, запътвайки се към библиотеката.
По пътя натам се мъчех да измисля начин да се измъкна от това, но нищо не ми хрумваше. Нейде зад мене чух забързани стъпки, които ме накараха да спра и да се обърна – мислех че Трент се е запътил също към библиотеката, но грешах. Е, действително беше Трент, но отиваше в обратна посока – към изхода. Той измъкваше ли се? Оставяше ме аз да се справя с всичко? Сигурно е казал на Нийл, че той също отива в библиотеката и ето го сега си отива…вкъщи!!! E, не! Знаех че Трент е голямо леке, но чак пък толкова…Всичко вътре в мен кипеше идеше ми да ударя някого или поне нещо…Погледа ми бе привлечен от стената срещу мен - мисленето точно сега не беше силната ми страна и имах нужда от малко отпускане, така че свих юмрука си и го забих в отсрещната стена…
Аааааах!!! По дяволите, адски болеше! Идеално, сега тази ръка беше извън строя, което автоматично правеше нещата още по-сложни. Първо – не само трябваше да направя проекта сама, а сега се оказваше, че и сама няма да мога, защото с целия си акъл реших поне веднъж да действам преди да мисля и ето какво излезе. Забележка: Винаги мисли, преди да действаш…Както досега, цял живот!
Разтърках наранената ръка внимателно…Болеше ужастно, но за щастие след около 5 часа болката щеше да е отминала – да, както вероятно и наказанието за деня. Това въобще не ме устройваше. Боли не боли трябваше да свърша това, не исках Нийл да реши че ще е гениална идея ако в неделя отново посетя училище. Но то всъщност не можеш да идваш в неделя, нали? Искам да кажа трябва да е против правилата или нещо подобно....нали? Нали? А, не нямаше да идвам в неделя при никое положение…
Аз забързах към библиотеката забравила поне за секунда за парещата болка в ръката ми, макар тя услужливо да ми напомняше за присъствието си. Стария библиотекар г-н Крауч ме погледна учудено над очилата си, когато му обясних за какво съм тук, сетне сви рамене и ми каза нещо от рода на “Оправяй се!”, после се върна към супер интересния си пенсионерски вестник, от който го бях разделила. Какво разхищение само!
В крайна сметка намерих каквото ми трябваше – това се оказаха точно три книги, но не какви да е…И трите бяха с по 1500 страници – същински тухли и докато откриех каквото ми трябваше щях да съм мухляса тук, подобно Крауч и вероятно в понеделник, когато някой ученик дойде в библиотеката за книга щеше да завари мен вместо него, четяща някой супер интересен пенсионерски вестник. Но да не се разсейвам, работа ме чакаше.
С голяма мъка отнесох книгите до един безпризорен компютър, който и да ми подаряваха нямаше да взема, сетне включих машината да загрява – каквато беше “бърза” САМО 20 минути и щеше да е на линия. Само! Но те пък от друга страна ми дойдоха добре, тъй като имах нужда да се оправя с ръката си. За щастие в чантата си носех толкова боклуци както вече бях споменала, че въобще не се учудих, когато попаднах на някаква кърпичка…А, да тази за чистене на слънчевите ми очила. Бях я забравила. Но добре че беше там…Имах нужда от някакъв плат, който да намокря и превържа през дланта си – опитвах се да си направя нещо като студен компрес, така че да умъртви болката и да ме остави да си свърша нужната работа. Когато се приберях вкъщи, ако иска да ме боли цяла нощ, не ми пука – просто да свършех с този тъп проект. Когато се върнах в библиотека бях учудена да установя, че трите големи тухли, които се брояха за книги липсваха от мястото, на което ги бях оставила, но не и от факта, че тъпия компютър още зареждаше.
- Г-н Крауч, къде са книгите, които бях оставила на тезгяха в ляво? – библиотекарят ме погледна кисело – отново го откъсвах от любимото четиво. – Бяха там, когато излязох, а сега ги няма. Вие ли ги поместихте?
Тъп, тъп въпрос, Лиланд. Бъди разумна, човекът не би се мръднал от вестника си, ако ще и атомна бомба да падне.
Крауч ме изгледа недоволно, седне с цялата неприязън на света рече:
- Вероятно момчето ги е взело.
- Какво момче? – той пак ме погледна кисело.
- Момчето, което дойде след теб… - трябва да съм го гледала доста неразбиращо, защото той продължи да обяснява, натъртвайки на определени думи докато говореше, така че да ми даде ясно да разбера, че не му е приятен разговорът, който му се налага да води в момента. – Брюнет, висок…смееше се странно.
- Трент? – не разбрах аз, при което на онзи очите вече щяха да изскочат от орбитата – макар това въобще да не беше въпрос към него, а по-скоро към самата мен.
- Тук! – чух нейде в дъното на библиотеката, което ме накара да си отдъхна, тъй като вече си мислех че стария Краучи ще се развика истерично из библиотеката. Аз му се усмихнах конфузно и понечих да тръгна в посоката, от която бе дошъл гласът.
- Той нали няма да дойде и да задава въпроси? – реши да се презастрахова библиотекарят, при което аз поклатих глава и допълних:
- Той не си пада много много по въпросите.
- Много добре. – измрънка подноса си Крауч и отново се зачете във вестника си, надявайки се да не се сетя за още нещо, което не съм успяла да го питам и отново да му разваля идилията.
- Трент? – изсъсках аз, докато вървях покрай стилажите с книги. Не бях съвсем сигурна откъде дойде това “Тук!” и сто процента не бях сигурна дали искам да разбера.
- Тук! – повтори той.
Чак тогава го видях. Бе седнал на пода в дъното на библиотеката, около него бяха пръснати трите големи книги, а в скута му стоеше лаптоп. Премигнах изумено – Лаптоп? Откъде…?
- Много се забави. – важно рече той. – Нямаме цял ден.
- Моля? Ти не си ли беше тръгнал?
- Ти сляпа ли си? Не виждаш ли че съм тук? – погледна ме като чумава той, сетне си измрънка тихо. – Боже, къде попаднах?
- Но аз видях как си тръгваш, мислех че си се измъкнал и си ме оставил аз да върша всичко.
- И да ме накажат да идвам и в неделя – не благодаря!!! – Тук бяхме на едно мнение…което леко ме плашеше. – Хайде, нямаме много време…Ти преглеждай книгите, аз ще набирам. – заповяда ми той.
Точно сега не ми беше до скандали кой кого ще командва, затова се подчиних, пък и болката в ръката ми отново бе почнала да ме изгаря. Седнах на земята и почнах да прехвърлям бързо страниците…
- Какво ти е на ръката? – забеляза Трент.
- Ааа, нищо…Малък битов инцидент.
- Нямаше ме само пет минути, а вече се самонараняваш. – изсумтя той. – Нали няма пак да си разбиеш носа?
При този въпрос аз съвсем естесвено се ококорих…Той, той знаеше? Но откъде? Ох, ама съм и аз – че как откъде…имаше си малък доносник вкъщи все пак. Нямаше просто кой друг да му е казал – Макалистър трябва да е бил, дефакто само той знаеше. Гъррр, тези Хол…искат да ме довършат.
- Не. – измънках кисело аз, продължавайки да търся нужната информация в книгите. – Ето това… - подадох му едната. – Малко е, но става за увод или заключение…каквото дойде там. Сега ще намеря още. – уверих го аз, сетне за да ми е по-удобно взех ластика за коса, който винаги носех на дясната си ръка заедно с часовника, който каква ирония точно днес бях забравила и си вдигнах косата с нея - без това само ми пречеше.
- Виждал съм сумистите да правят подобно нещо преди битка. – подхвърли развеселено той.
- Да? А, аз съм виждала дете в 5 клас да набира по-бързо от теб на лаптоп.
- Е, ти знаеш най-добре. Нали често ги дебнеш. – ухили се на шегата си той.
- Е, изглежда пък ти дебнеш мен. – след като го казах осъзнах как може да е прозвучало и замръзнах на място. С периферното си зрение можех да видя, че Трент също не е особено ощастливен от тъпата шега, която бях пуснала. Реших, че ако сменя темата това ще отвлече вниманието от казаното туко що и ще разруши създалото се неловко мълчание. – Откъде взе лаптопа?
- На брат ми е. – измрънка недоволно под носа си той.
- И той ти го даде?
- Не съм го питал – още спеше.
- Е, поне спи във вашата къща. – несъзнателно казах аз.
- Какво?
- Ааа…нищо. – измрънках на свой ред аз, сетне му подадох другата книга. – Ето тук…Това става за изложението…Цяла глава е, но ще я съкратя. – той само кимна, като продължаваше да набира това, което му бях посочила от първата книга.
- И за да е ясно… - вдигна поглед от екрана за момент той. - …не те следя! – натърти особено много на “не те” Трент. Този път аз само кимнах и се върнах към книгата, която държах в скута си…
Друг разговор не последва – аз все така мълчаливо му подавах нужното за набиране, той все така мълчаливо го набираше. До обяд, точно 10 на минути преди края на наказанието за деня – бяхме готови. Изтощени от цялото това бързане – преглеждане на десетки текстове от моя страна и набиране като луд хамстер на текста от страна на Трент ние с изнурени физиономии отидохме при Нийл, който тъкмо се готвеше да си тръгва. Аз му подадох с наранената си ръка готовият проект и той го пое, сякаш взима вестника от изтривалката си рано сутрин, като той същевременно е бил напикан от съседската котка, в знак на протест спрямо беземоционалното говедо.
- Много добре. – безразлично рече той и метна папката ни при останалата бумащина на бюрото си.
- Няма ли да го видите? – изнервено попита Трент.
- Да, разбира се…- направи невъзможен опит да се усмихне Нийл, сетне додаде с обичайната си кисела физиономия. - …някой ден. – после заключи преспокойно вратата на кабинета, под изумените ни изтормозени физиономии…Не му пукаше нито как сме се бъхтили, нито защо аз съм с наранена ръка, а на Трент пръстите още треперят в някаква шокова форма на тик – Не! Изглежда него го интересуваше само да ни е гадно…и дявол да го вземе, вече беше. Всички ли в това училище бяха такива гадняри? Явно да.
Двамата с Трент се спогледахме по-кисело и от обичайната лицева мимика на Нийл. В момента можехме да го убием задружно и утре да се правим не само, че не сме били ние, но и че въобще не се познаваме – както всеки ден откакто се помня. Но точно сега не беше такъв момент, не би могло да бъде. Мрачно изгледахме как Нийл се отдалечаваше по коридора към изхода…И точно си мислех, че е време да го последвам, когато Трент се обади с някакъв подмолен глас зад мен:
- Според мен особено осезаемо искаш да видиш нещо в библиотеката.
- Хъм… - направих аз физиономия тип – Now what? – Така ли?
- О, да. – закима ентусиазирано той.
- И защо да го правя…Проектът е завършен, аз съм уморена, ръката ме боли и отчаяно искам да си ходя. – обясних саркастично.
- Идеално! - тук вече се ококорих неразбиращо. – Без това в случая не се нуждаеш, от нищо друго, освен голямата си уста. – усмихнато добави той.
- Тръгвам си.
- Трябва ни алиби. – хвана ме за китката той.
- На нас? Откога сме “ние”? И какво алиби бълнуваш?
- Ще си върнем проекта. – важно заключи той.
- Хаха…Забавен си...Създай си собствено шоу, много добре ще се възприеме от тъпите американци…
- Не се шегувам. – сериозно рече той, като през цялото това време все още държеше ръката си върху китката ми, за да се увери, че няма да си тръгна. – Работихме усърдно върху този проект. Той няма да го прочете…Няма дори да разбере, че липсва – на бюрото му винаги е такава неразбория. Какво толкова?
- Ами като начало – това си е живо престъпление и като финал…НЯМА НАЧИН ДА ГО НАПРАВЯ. – отскубнах се от хватката му и тръгнах да си ходя.
- Рови се цял ден из книгите за нищо… - подвикна след мен той, но аз се направих че не съм го чула и продължих напред. – Самонарани се за нищо! – пак се обади той. На това вече се обърнах. Нямаше как – грешеше сериозно и не мислех да го оставя да живее в заблуда. Върнах се бързо при него, погледнах го право в очите и съвсем сериозно му казах:
- Не се самонараних заради проекта, тъпако, а заради теб. – след това вдигнах ръката си хубаво да огледа колко е подута. Той не смееше и дума да обели, главно защото още асимилираше постъпващата информация, което с капацитетите на неговия мозък мога да ви уверя съвсем не беше лесно. Не дочаках да видя дали мозъкът му скоро ще отреагира, прехвърлих си спокойно раницата през главата и тръгнах по пътя си – към вкъщи.
Казах ви, че деня ще бъде всичко друго но не и скучен…



Не бях сигурна как точно трябваше да назова този ден – “Става”? или “ Още един”?, просто защото той все още не беше свършил. Точно това дойде да ми напомни стоящия на стъпалата пред вкъщи Дариън Конрад – беше оклюмал съвсем в статична поза на верандата, тъмно русата му коса проблясваше на обедното слънце, а погледът му блуждаеше нейде из моравата.
- Дариън? – приближих се към него аз.
- Хей! – скочи изведнъж на крака той. – Ти дойде. – усмихна се лъчезарно, макар въобще да не му беше до усмивки.
- От колко часа си тук?
- 10, но това е без значение. – махна с ръка той.
- Десет? Казах ти, че имам наказание в училище…
- Аха, явно затова майка ти не знаеше къде си. – додаде мрачно той.
- Майка ми? Чакай, тя не те ли покани вътре… - Може да е каква ще, но винаги беше гостоприемна, дори Смит канеше да влезе, макар да и лазеше по нервата.
- Да, да покани ме…Но…Аз мислех, че няма да се бавиш и…
- Слънчаса? – погледнах го укорително аз.
- Нещо такова. – усмихна се конфузно Дариън.
- Окей, нека влезем вътре и да правим там онова, което си намислил да правим. – предложих му аз, запътвайки се към входната врата.
- О, никога не казвай подобно нещо на момче. – усмихна се палаво той, поемайки раницата си от верандата, където досега и той самият бе седял.
Аз го погледнах подозрително, след това се усмихнах на тъпата мисъл, че май ме сваляше…за втори път ми се случваше. Беше абсурдно! Аз отворих входната врата и му направих път да мине пред мен…точно тогава видях как един тъмно син нисан паркира отсреща. Трент излезе с обичайната си доволна от живота физиономия – но не същата от тази сутрин, някаква по-различна, с нотки мрак в нея. Погледна разсеяно към нашата къща – явно не очакваше да види някого на верандата, защото точно да отмести погледа си в страни и отново го върна към нея…или по-скоро към хората на нея. Погледна ме недоумяващо, с някаква смесица от “Сори за ръката ти, suck to be you right now.” и “Какво всъщност ми пука какво ти има в момента. I mean, трябва ли да ми пука, изобщо?”.
- Хей… - размаха длан пред очите ми Дариън, така че да се съвзема. – Беше се отнесла.
- Аха…усетих. Да влизаме. – подканих го отново аз.
Повече не се обърнах да видя каква е била физиономията на Трент, сто процента подигравателна…И какво си мислеше в момента, о, да можех да си представя – “Зубърката със зубъра…съвсем на място!!!”. Какво пък го интересуваше нещо дали е на място…И да е…Е и? Да си гледа неговата работа – Окей, Лийланд, поспри се за малко…Дори не знаеш дали си е помислил нещо такова, пък вече подпуши от нерви.
Добре, трябва да призная, че вътрешния ми глас имаше право…Нека си мисли каквото ще…Той е толкова повърхностен, че какво друго освен повърхностни неща да си мисли – в кръвта му е, предполагам. И в случая е супер тъпо да се затормозявам с именно тези повърхностни мисли, на тази куха лейка Трент. Да благослови феновете си и да се застреля – не ми пука!
- Лий, сигурна ли си че си добре? – попита Дариън, гледайки ме с онзи поглед тип “Трябва ли да знам нещо за теб…например, че си луда?”
- Да, добре съм… - излъгах аз. – Просто още се възстановявам от наказанието. Какво да ти кажа 5 часа с Трент в една стая…Предполагам оказва такъв ефект върху хората. – почесах се нервно по главата аз.
- О, моля ти се…Не ми говори за него. Само като го видя и ме напушва на луд смяха – Dammit, той си вярва че е готин! – разсмя се Дариън. Смехът му беше звънък като камбанка и отпускаш като вана, след тежък ден.

- Да, така е…И на мен не го побира главата, но както и да е. Да сменим темата, че ме избива на агресия…и бурен смях…
- Нали? – развесели се и той. – Но, да не смятам, че заслужава повече внимание – може егото му съвсем да се надуе…
- Стига бе, нима може повече? – засарказничих аз.
- Good point. – отбеляза Дариън, сетне бръкна в чантата си и извади някакви картони, цветни листи и маркери. – Време е за кампанията. – ухили се той като някакъв малък злобен елф.
- Нали осъзнаваш, че в момента леко ме плашиш?
- Леко? Хъм, значи трябва да се постарая повече. – усмихна се той, докато редеше нещата от раницата си по пода на стаята ми.
- Лийланд, едно момче…- появи се на вратата на стаята ми майка ми и когато видя, че същото това момче е в нея продължи леко смутена. – Ол, виждам че сте се открили. – усмихна се тя. – Ъм, нещо за пиене? – погледна ни изпитателно тя.
Аз от своя страна погледнах към Дариън, който само поклати глава и каза:
- Не, няма нужда.
- Мамо… - аз станах и отидох при нея. – От десет часа чака отвън и мисля, че е слънчасал…По-добре да пийне нещо. – обясни и аз.
- Казах му да влезе. – оплакаха се майка ми.
- Знам. – уверих я аз.
- Хъм, сега ще донесе нещо. – додаде тя и изчезна от погледа ми.
Докато чаках майка ми да се върне на вратата Дариън се обърна към мен с озадачен поглед :
- Какво ти е на ръката?
А, да бе, съвсем бях забравила за нея.
- Ол, нищо…
- От битката с Трент ли ти остана? – продължи да любопитства той.
- Не. Просто се ударих…без да искам.
- Yeah, right. If you say so. – въобще не ми се върза Дариън и разговорът приключи дотук.
След 5 минути майка ми се върна отново – носеше поднос с две чаши сок и някакви сладки или нещо подобно. Не каза нищо, само се усмихна и пак си излезе. Дариън изпи сока си почти на екс и аз му препоръчах да направи същото с моя, защото без това не съм жадна – около 10 на минути протестираше, но явно жаждата му беше по-силна и накрая се предаде.
Останалото време мина в правене на някакви афиши, с лозунги които отказвах да приема, тъй като гласяха нещо то рода на “Гласувай те за Лий, тя знае най-добре.” или “Лий Баркър, това което липсва на училищния вестник.”. Накрая стигнахме до консенсус да пише само “Гласувайте за Лий!”, което напълно му устройваше, макар Дариън да ме увери, че вероятно собственоръчно ще направи другите с лозунгите, които иска, а пък от своя страна да го уверих, че ако ги видя на стените в училище ще се наложи да го убия. Той се разсмя бурно, макар аз въобще да не се шегувах. Накрая точно преди вечерята да е готова и майка ми учтиво да го покани да се присъедини, той сякаш усетил какво следва си събра нещата, прибирайки ги обратно в раницата и тръгна да си ходи. Аз естесвено като добра домакиня отидох да го изпратя. Едно нещо обаче не ми даваше покой:
- Сериозно, на кого правиш услуга?
- За да убиеш и него ли? – пошегува се той.
- О, значи е момче. – веднага се хванах за сламката аз.
- Не поправима си.
- Не, просто никога не съм била чупена. – отговорих в мой си стил аз.
- Е, ще се видим в Понеделник и горещо ти препоръчвам за дебата в Четвъртък да си подготвиш някаква реч…или нещо от сорта. Нали знаеш силни думи, увещаващи народа да гласува за теб.
- Аз не искам “народът” да гласува за мен в интерес на истината. Дори не исках да се кандидатирам за това чудо…Ти си виновен и го знаеш. – напомних му кисело аз.
- Виновен. Но, поне признай че днес беше забавно. – аз го погледнах нацупено, кръстосала важно ръце на прага на входната врата, сетне извих театрално очи и допълних:
- Да, беше забавно.
- Е, в Петък ще е действителния купон – изборите. Ти само седни и напиши някаква реч. – намигна ми той и тръгна да си ходи.
- Нали си наясно, че нямам никакъв шанс срещу Трент?
- Ще видим. – мистериозно се ухили той и сетне се изгуби от погледа ми.
Не знаех каква игра играеше Дариън, но знаех че със сигурност не ми харесваше. Тази глупост с услугите, която непрестанно ми натрапваше като извинение за създалата се ситуация ме побъркваше. Фактът че този петък щях да се изправя срещу Трент ме побъркваше…Да не говорим за това, че още на другия ден щях отново да го видя – по време на наказанието на Нийл. Защо всичко трябваше да е толкова объркващо и сложно – не можеше ли хората просто да кажат това, което мислят, а не все да се крият зад една дума, която ти същевременно трябва да се мъчиш да разбереш в пълния и смисъл, който ако не почти то съвсем винаги не съвпадаше с оригинала.
Днес беше тежък ден и нямах сили повече да се противопоставям на умората. Направих си още един студен компрес, без това вече не ме болеше…До утре вече даже щях да съм забравила съвсем за нея. Сетне се проснах на леглото си – ей, така направо с дрехите…Въобще не бях усетила кога се бях унесла.

VІІ

Седмицата на терора! Ето официално обявявам тази седмица за такава. Сега ви звучи като още едно от моите истерични изблици, но ще видите за какво ви говоря.
Понеделник – най-омразния ден в историята на седмиците. Не ме разбирайте погрешно, просто никога не съм го харесва – първи ден от новата седмица, всеки е отпочинал и е събрал сили да те юрка и изтезава по време на часовете. И не говоря само за учителите – училищните гадняри също са на ниво: имат нови лафове, нови злобни коментари, измислили са нов начин да скъсят съществуването на някой плахичък ученик. Но не и този плахичък ученик! Може да имах голяма уста и да знаех как да затапя някого само с думи, но дълбоко в същността си си оставах едно плахо момиче, което просто искаше всички да я оставят на мира и да престанат да я занимават с глупости. Но подобно устатото момиче и това плахото нямаше голям късмет, така че още от вратата я погнаха. И тук въобще не говоря метафорично, защото действително веднага след като прекрачих прага и попаднах на Дариън, който развълнуван като 2 годишно дете започна да ми обясня как бил говорил с толкова много хора, които ме подкрепяли, тъй като не искали Трент за редактор…и тем подобни. Но важното било, че щели да гласуват за мен…Сетне каза, че бил разлепил плакатите, които бяхме направили, накрая поиска да чуе речта ми…а аз поисках да престане да насилва нещата. Желанията и на двама ни останаха неосъществени. Остатъкът от деня мина в опити да се скрия от Дариън, докато предполагам неговите минаха в опити да ме намери.
Вторник – окей, доста по-поносим ден, тъй като всички гадове са си изкарали целия насъбран през уикенда гняв в Понеделник и за Вторник са леко изморени, но все така гадни. Както и да е…денят беше що годе нормален – с Трент се видяхме на няколко пъти, като особено осезаемо се опитвахме да си придадем вид, че не сме…Макалистър го забелязах на обяд – беше седнал на МОЯТА пейка (да, все още не съм се отказала от нея) и пак си драскаше нещо. Дариън - как може да го пропусне човек? Той се появи само веднъж и ми обясня нещо за това как всичко било под контрол – все повече хора ме подкрепяли, което леко казано ме плашеше. Тъй като именно тези хора, когато минах по коридора ме гледаха като някаква звезда или нещо от сорта – сякаш бях Супер мен и трябваше да спася невинните хорица от Големия лош вълк – Трент. Хайде стига бе? Бяха му такива фенове, сега какво се правеха на мои? Просто нещо не ми се връзваше в цялата тази работа…и най-лошото беше, че май бях АЗ! Реших да се не затормозявам с глупости и просто да оставя деня да свърши…
Сряда – малкия Петък или малкия Ад, сами преценете. Трябваше от 8 часа на училище 6 да правя контролни…И вместо междучасието да си преговарям се появяваше Дариън, който искал да уточним нещо много важно. Едва ли не всяко междучасие го виждах и леко казано физиономията му беше почнала да ми писва…В крайна сметка не можах въобще да преговоря, но ми се падна доста лесен въпрос и видях как Макалистър Хол преписа…Да, бе Макалистър Хол? Няма да го забравя това никога – той се наведе лекичко до раницата си, опряна до чина му, извади си тетрадката, сетне я напъха под чина си и другото е история…Но няма да забравя как ме погледна…Беше в момента, в който опитвах да обясня на мозъка ми какво виждат очите и че това всъщност e самата истина, когато той както си преписваше съвсем хладнокръвно не извърна изведнъж поглед към мен. Погледна ме право в очите – гледаше толкова странно, толкова плашещо. Изтръпнах цялата, сякаш прогаряше дупка в мен с поглед и в момента продължаваше да се наслаждава на пораженията от действията му…Отместих поглед. Кълна се същата вечер не можах да спя – на сутринта не помнех какво съм сънувала, но можех да предположа нали? Макалистър как идва да ме убие, гледайки ме със същия налудничав поглед…Беше си крипи от всякъде – сякаш искаше да го видя, искаше да се увери че съм го видяла…Ако Трент беше надувката, то брат му беше “плашещото дете, отвъд гробищата”. Сериозно бе, хора – бяга от часове (това едно на ръка), влиза взлом в бившата си къща, но и това не беше най-лошото…Самият факт, че го приемаше като нещо нормално ме побъркваше…Имаше нещо мнооого мрачно в този човек, можех да го видя, да го усетя, но да разбера какво е – не мисля!