Al_TeRnA LiVe

Четвъртък – големият ден…Е, малкия голям ден, защото днес бяха само речите и утре цял ден се гласуваше. Слагаха някакви съмнителни урни из цялото училище с празно листче и химикал до тях, на което да напишеш името на човека за когото гласуваш и след това да го пуснеш в урната. Колко първобитно. Но както и да е – имаше реч да мисля, а Дариън като по чудо днес липсваше. Егати – цяла седмица не ме остави на мира, точно днес, когато имам реч да изнасям той се беше изнесъл някъде…Дявол да го вземе – мразя, когато нещата не стават по моя начин.
Този ден часовете минаха бързо, всички тръпнеха в очакване да чуят речите на мен и на Трент…Какво ли път толкова бе измислил той? “Аз съм пич, гласувайте за мен, ще ощастливя всички след изборите” За моя изненада беше написал нещо много по-различно и доста по-смислено от това по-горе. Речта му беше изпълнена с цитати на бивши президенти на САЩ, добре подредени изречения с доста силни моменти в тях…Конкуренцията винаги ми е влияела зле – не обичах хората да са повече от мен, винаги аз трябваше да съм отгоре…а сега като чели не беше съвсем така. Дойде ред за моята реч…Дариън още липсваше. И дано си остане така, защото щях да го убия ако се появеше…оставиме сама срещу бурята. Аз си поех въздух и започнах речта си…Всички ме слушаха безразлично – в крайна сметка действително на никого не му пукаше какво казваме там горе на подиума, просто това си беше останало от преди и традицията си е традиция, предполагам. През цялото време не можех да се удържа да не треперя…Имах нещо като треска или както там се нарича. Дори когато излизах на сцена въпреки че не ме беше страх както в началото отново треперех…Сега беше същото – листите с речта ми се подушваха в ръката ми и почти не можех да видя какво пише, така че по-голяма част от времето мина в преразказване умело написаното или по спомен. В крайна сметка – всичко свърши добре – хората макар и доста отегчени пляскаха с облекчение. Накрая на подиума излезе директора, който съобщи че утре ще бъдат поставени урни в училищните коридори, в които ще може да пускаме гласовете си. Не разбирах защо го правят толкова публично – това не беше гласуване за президент на гласа, а за редактор на ученическия вестник – Дааа, явно хората наистина нямаше с какво да се забавляват. След представянето на речите получих няколко поздравления от членове на ученическия вестник за речта ми, като и от г-н Стивънс, който не можа да се стърпи да ми каже, колко е горд че толкова бързо съм се интегрирала във вестника и намигайки ми допълни, че съм имала вече неговия глас. Отново се огледах за Дариън, но никъде го нямаше. Почваше да ми липсва, в интерес на истината. Ами така де, елате на мое място – три дни под ред ви виси на главата и сега какво – няма го, никакъв…Много мило от негова страна няма що. На тръгване видях Макалистър Хол седнал на една от седалките в залата – отново си драскаше нещо, този път поне не мяташе такива погледи като на контролното – тая вечер ми се щеше да поспя поне малко. Само едно не можах да разбера след като не го интересуват подобни неща и идва само, за да си драска по време на тях…защо въобще идва, а си не стои на пейката примерно…на моята пейка. Да, готова съм да я жертвам само и само да не “видя погледът от моите кошмари”.
Петък – големият голям ден. Днес бяха изборите. Очаквах от вратата да ме посрещне Дариън, извинявайки се че вчера не е бил на представянето на речите, но не. Окей, явно знаеше че ще го пречукам ако се мерне и се криеше. Добро решение. Когато минавах през коридорите можех да видя сложените урни…някой ученици даже вече гласуваха. Това ми беше странно – не бях от хората, за които някой гласува…Само веднъж ме избраха за гласуване, защото Деймиън ме беше предложил по неясна за мен причина…Да, добре чухте онзи Деймиън Уент, момчето за което обещах да ви разкажа по натам .И май това “по натам” започва от тук. Деймиън е един мой съученик, по който не просто си падам, а който направо не мога да спра да харесвам. Нещо като мания е може би, или нещо подобно. Така че той винаги ми е бил слабост…Тази година в началото на септември замина на някакъв тренировъчен лагер по футбол в Англия. Поне според слуховете трябвало да се върне в средата на тази учебна година – нямах ли търпение, а, нямах ли? В смисъл знаех, че между мен и него не би могло да има нещо – така де, то нашето нещо в закачки и тем подобни продължава почти 5 години и в крайна сметка накрая тръгна с най-добрата ми приятелка, която отново бях споменавала веднъж - Ив. Мисля че това беше главната причина вече да не сме приятелки. Ами нормално, когато някак успях да обърна целия ни клас срещу нея и те да я помразят едва ли бихме могли да останем все още с топли приятелски чувства в сърцата. Не беше нарочно във всеки случай, просто винаги съм успявала да влияя на хората около мен по някакъв начин…Започна със злоба и свърши така – със съжаление, беше ми ужастно гадно за нея. Та тя говореше само и единствено с Деймиън, защото другите просто не искаха да я чуят. Е, не съм ли кучка? Та, ето защо отворих темата за Деймиън – в момента вървеше право срещу мен, явно се беше върнал по-рано. Светло кестенявата му косата беше пораснала през лятото – имаше дълъг бретон, който му влизаше в очите и го правеше да изглежда още по-готин отколкото е всъщност. Зелените му очи просветнаха щом ме забеляза – обичаше да си играе с мен, знаеше какво е отношението ми към него, но както изглежда не бях съвсем негов тип, защото продължава с игрите от преди, поне сега не ходеше с най-добрата ми приятелка. Хъм, може би защото нямах такава?
- Я, виж ти…Няма ме само месец от училище и ти вече си се кандидарила за редактор на вестника.
- Не бях аз…Едно досадно нещо на име Дариън Конрад даде всичко от себе си, за да го направи възможно. – обясних вяло аз, избягвайки да го погледна в очите.
- Дариън? Стига бе. Мислех, че те мрази.
- Именно, мрази ме…затова прави всички тези глупости.
- Е, ти си войн, ще се справиш. Имаш моя глас. – потупа ме той по рамото сетне продължи нататък с своите съотборници от отбора по футбол.
Когато отместих погледа си от отминаващия Деймиън и го върнах в изходна позиция – към коридора бях изумена да открия, че пред мен, появил се от нищото стои Макалистър Хол. Естесвено подскочих, когато го видях така застанал…
- Човече, изкара ми ангелите.
- Жалко, че нямаш такива. – рече сковано Макалистър и сетне ме подмина нагло.
Е, не, това направо беше върха – много мразех като кажеше нещо подобно, върви разбери какво значи. Не стигаше това ами трябваше да срещна и другия Хол днес:
- Успех на изборите днес…ще ти е нужен. – повлачено рече той, заминавайки ме подобно останалите двама преди него.
Само един човек не се появи – точно този, който ми трябваше: Дариън. Дяволите, ангелите и всички свръхестествени същества да го вземат, къде се губеше? Днес ми трябваше повече от всичко на света и естествено го нямаше, за ми е гадно. Мамка му, защо всеки втори в това училище искаше да ми е гадно? Не ми беше ясно, но щях да се постарая с досетни сили да стане!
- Хей, Кейти, виждала ли си Дариън днес? – обърнах се аз към моята познайница от ученическия вестник, която както вече споменах не можеше да ме понася. Имахме заедно час по Математика и досега принципно избягвах да говоря с нея, но въпроса не търпеше отлагане.
- Не. – сбърчи недоволно нос тя. – Не съм виждала Иън. – смрънка тя и побърза да си седне на чина, преди да съм решила да я разпитвам още нещо, на което тя нямаше желание да отговаря. Само колко много си приличаше с Крауч - Дааа, Кейти имаше бъдеще като библиотекарка.
По време на целия час мислех къде може да е Дариън и защо не е днес тук, толкова държеше аз да се кандидатирам за редактор, а сега го нямаше…Май, наистина това беше някакъв извратен вид отмъщение, за това че отказвах да се присъединя към научния клуб…Във всеки случай беше подло, гадно и определено не в подходящото време. Но да, чистото зло винаги идва неочаквано, както се казва на грешното място в грешното време…жалко че не беше и на грешния човек. Е, предполагам, че си заслужавах всичко това – да, наистина бях голяма кучка понякога, но все ми се искаш да вярвам че в същността съм добър човек. Най-лош е този човек, който се мисли за добър. По пътя на логиката значи аз съм най-най-лошия човек на света и заслужавам всичката тази гадост, която ми се случва. Макалистър беше прав – аз нямам ангели, че да ми ги е изкарал…имах само дяволи. Но какво пък, бях си свикнала с тях и не мога да си представя какво ли би било в един момент да почна да живея с ангели…Иииш, гледайте само какви мисли ви идват в час по математика. Забележка: Математиката уврежда ученическия мозък и пречи на правилното усвояване на нещата. В резултат невръстните дечица като мен започват да разсъждават върху подобни абсурдни неща, че и по-лоши. Та, да, цял час разсъждавах за подобни глупости и чак когато звънеца би осъзнах това – да си имам рефлексите забавени. Но едно не ми се връзваше в цялата работа – Дариън каза, че това за издигането ми като редактор не е с лоша умисъл, прави услуга някому…Ако това е вярно, значи този “някому” е едно гадно копеле, което заслужава да умре от моята ръка, защото ми прави само мръсотии. Но я стига! Та, Дариън може да си го е измислил, нали така? Колко му е? Нямаше друг човек, нямаше услуга, която да връща всичко беше…лъжа.
Осъзнавайки това ми се искаше да се строполя на пода в коридора, да заровя глава в коленете си и да заплача. Но не бях такава…Да, бих заплакала, но не и когато всички могат да ме видят. Не и когато мога да направя кефа на всички – щом на мен ми е гадно и на тях трябва да им бъде: стара Лийландска поговорка. Нямаше да се оставя да ме видят рухнала в никакъв случай – дори и тази вечер да загубех, щях да се правя че всичко ми е наред. О, какво говоря…”дори и тази вечер да загубех”, та аз щях да загубя. Сигурна бях в това, осъзнавах го като бях ден, просто дълбоко в себе си това гадно нещо надеждата, че може би аз ще бъда. Така де, Дариън проведе голяма кампания и…Пъф, отново Дариън – трябва да започна да общувам с други хора. Но нали всички ми бяха луди фенове, накрая щях да свърша с невидим брат и усмирителна риза.
Цял ден ходех от час в час като някакъв призрак – въобще не бях там…Минавах и си заминавах, отнесена в мисли – дори не знаех какъв час съм имала преди малко. Нещо се беше пречупило дълбоко в мен – нещо черно…Нещо от онези другите неща вътре в теб, които отричаш че притежаваш, докато не се счупят. И когато това се случи – боли! Боли ужастно много. А няма да кого да кажеш…защото знаеш, че никой няма да те разбере, защото знаеш, че дори този другия да има подобно нещо, ще отрича за него, както ти си правил досега…Иска ти се да плачеш, а не можеш. Иска ти се да изкрещиш, а не можеш. Иска ти се да бягаш, а не можеш. Иска ти се да бъдеш пълноценен човек…а не можеш.
- И новият редактор на ученическия вестник е… - сепна ме изведнъж гласа на директора Паркър, връщайки ме отново в реалността. Седях на подиума, на една маса с Трент. В другия край имаше друга маса, на която няколко ученици бяха подредили бюлетините от гласуването днес – явно вече ги бяха преброили. - …Трент Хол. – тълпата гръмна в бесни аплодисменти, когато по-доволен от всякога Трент се изправи, извадил 24 каратовата си усмивка и се насочи към трибуната, на която досега бе стоял директора.
Не можах да чуя каквото каза. Единственото, за което можех да мисля беше “…а не можеш!”

good, better, the best, Al_Terna Life
nEeD nO wOrdS Давай следващата Полс, само ще отбележа, че тази глава ми е любимата досега...тоя стил е................ unique

Уоу, уоу, уоу..тая глава ме докара в колапс. Наистина е невероятна, просто не мога да кажа на колко моменти се дивя на макс отвсякъде. И като цяло...О, Божке леее...искам ощеее

Кас, не те е срам - как можа да си сложиш точно това на профила...После като стане ясно чия песен е това, ще си убила момента...Човек се замисля, да ти казвали всичко - голям експлоататор си.

Споко, никой няма да зацепи...нали дори аз не зацепих

Ъм, права си...ама това не променя факта, че се чувствам използвана. Вече знам какво е да си носна кърпичка